ДА ВИДИМ СЕГА ДО КЪДЕ БЯХМЕ СТИГНАЛИ:


4 . ГРАДЪТ, ПАЗАРИТЕ, ПТИЦИТЕ И ПАРОЛАТА

Този път беше истински град и доста приятен при това. Излязох от стръмната тясна уличка и пред мен се откри пазарен площад – голям квадрат, разчертан от дълги редици кафяви, солидни дървени сергии. Прекосих го. Насреща имаше дълги маси и пейки, където шареното множество хора седяха и се кефеха на по халба бира и някакви препечени наденици. Много хора бяха облечени в кожени облекла, които изглеждаха повече като ловджийски трофеи. Сякаш всички се познаваха и непрекъснато бъбреха помежду си, а когато погледнех някой от тях, засияваха и започваха да говорят с мене, сякаш току-що се бяхме разделили: „Разбра ли, на сергиите са пуснали кожени неща с намаление!” или: „Искаш ли бира и наденица?” или:  „Къде ти е групата – не е ли дошла още?” Една висока, снажна жена с подстригана по мъжки черна коса и гръмотевичен глас ме озари с 40-зъбова усмивка, скочи, дойде да седне до мен и проглуши ухото ми с едно: „Стига си седяла тука, хайде да си купим чанти! Има едни кафяви, миришат възхитително на нова кожа и са неприлично евтини.” Това си беше заповед и тръгнах подир нея, като се оглеждах из пазара, а гледах и да не изоставам, за да не ме сполети гръмогласието й. Сергиите бяха двойни с много полици и подредени прекрасно стоки. Тя си купи чанта, а когато аз поисках другата, продавачът погледна покрай мене и заяви с изтънял от досада гласец, че е продадена вече. Единствената, която ми показа, бе ужасна, а обувките, които си бях харесала преди това, сега мистериозно бяха изчезнали, а на рафта се мъдреха някакви невъзможни еминии. Очевидно не бях от групата на правилните клиенти. Моята водачка продължи да разглежда неща, които аз не виждах, а на мен ми бе омръзнало да ми предлагат изтъркано зелени и мишо-сиви обувки с 14 номера по-големи. „Обувки исках, не лодки!” Някаква персона ме гледаше в този момент и се сетих за злобната стара фея, която казала: „Ами ще ги имаш, щом ти харесват!” Затова изключих всякакви други опити да пазарувам и тръгнах да намеря някого, с когото да си говоря и да си задам въпросите, които вече се тълпяха и жужаха. Това се оказа лесна работа: почти веднага попаднах на група пътешественици из драконовите приказки, които бях срещала в други градове. Те ме увлякоха през тясна зловеща уличка – проход между два от хотелите. Излязохме на площад, който бе по-тесен и имаше будка за вестници и цветарски магазин. Имаше дълги дървени сандъчета с восъчно бели цветя с мъхести сивозелени листа, а също и някакви сребристобели дребни цветя, както и още един тип – само листа, без цвят, но листата бяха в оня нюанс на посивяла от росата трева сред мъгливо сиво утро, така характерен за работите на Сезан. Зачудих се защо хората си падат по такива еднообразни и бледи цветя. Един от групата, който по някакъв начин се изживяваше като натоварен да се грижи за намаляване на невъобразимото ми невежество относно нещата от живота, избра една саксийка с призрачно бяло цветенце – не помня дали го купих, защото се оказа, че нямам с какво, но никой не направи на въпрос – а ми бе втълпено – с недомлъвки, че трябва да го пазя, защото в него е отговора. Продавачът отклони поглед, мрънкайки. Повториха ми да го пазя и да се грижа за него – и да го нося със себе си. Е, това беше лесно саксийката бе мъничка, а пък и при пътуването по драконовите маршрути човек може да си остави багажите в някое крайпътно прозорче и да си ги издърпа, когато се прибере – аз направо го изпратих дома. После се върнахме на площада и се настанихме на пейките пред бирарията. Сега бях седнала така, че пред мен се откриваше целият площад, изходът, който бе широка улица и зелените площи пред една мержелееща сграда по-нататък. От дясната страна се издигаше великолепна катедрала с кула от тъмносива дантела, пред нея, но без да я закрива, солидно стоеше някаква розова квадратна зала, за която разбрах, че е кметството, а пък пред него имаше миниатюрна в сравнение с другите сгради, едноетажна  островърха сграда от сив камък, която била галерия на модерното изкуство. Трите представляваха невероятен ансамбъл сред високите, гледани като цветя дървета. По клоните им и по алеите бяха накацали някакви гарги или свраки – като топки опоскана от молци пухкава сива прежда. А чайките летяха и грабваха по някоя кифла или парче хотдог от ръцете на разсеяните туристи, които този ден бяха на екскурзия в град… Как му беше името на тоя град? – Бяха ми го казали многократно, втълпяваха ми го, но това бе преди, когато ми дадоха цветето. Опитвах се да го произнеса. Нещо като: „Пе-ре-се-це-зе…те-сте-ден.”  Не можех да схвана средните срички. Опитвах пак – и пак – дупка. Другите ми се смееха, казваха ми го, аз опитвах пак, но средните срички всеки път отплуваха сред меката сивота на неопределения ден. „Опитай се пак!” – насърчаваха ме, - „Няма да можеш да си тръгнеш от тук, ако не знаеш името на града”. Това последното ми го каза, като ме гледаше внимателно някакъв млад мъж с тъмноруса коса и кожа с цвят на препечено жито и вкусна на гледане. Ново усещане. „Няма да си тръгвам” – заявих безотговорно – „Тука ми харесва! Ще поостана още малко.” „Не, не разбираш?” – загрижено ми заговори човекът, както се говори на някой идиот или професор, на който трябва много ясно и членоразделно да се обяснява. „Не можеш да стоиш тука повече от три денонощия – днес е неделя, значи до понеделник вечер трябва да си тръгнеш.” „Защо?” попитах, все още с идеята да измисля някой майтап по въпроса, но с неясно усещане на опасност, за която искаха да ме предупредят, без да я споменават. Започнаха да говорят помежду си и никой не ми отговори. Не разбирах какво си говореха – звукът от разговора минаваше покрай мен като неясно бръмчене – по същия начин, както името на града, което вече не можех да чуя. Някой каза: „Трябва да я заведем до университета: само там могат да й покажат липсващите срички, а ако е достатъчно бърза, ще ги схване.” „Вие ми ги кажете” – настоях, помолих. Гледах ту един, ту друг. Не ми отговориха. Вместо това ме хванаха за ръце и като бърбореха като кречетала за нещо, което те само си знаеха, ме заведоха в сградата до катедралата. Вътре имаше библиотека – огромна зала с мозаечен под, излъскан до блясък, с много висок купол, златисто-кафява ламперия чак до горе и ярки кристални полилеи, без нито една липсваща лампичка. Книгите бяха в шкафове с резбовани тънки вратички – дантели от дърво. Имаше две виещи се стълбища – много чисти, с мраморни стъпъла и излъскани до блясък дървени перила с изрязани листа и орнаменти. Покрай нас минаха двама-трима души с ярко сини тоги, но имаха друга работа и ние трябваше да чакаме. Моите придружители измрънкаха някакви извинения и се измъкнаха по своите си работи, като ме оставиха сама. Опитах се да спра един от заетите, но той се измъкна прекалено бързо покрай мен, като ми остави едно парченце хартия с името на града, написано с молив. Опитах се да го прочета – звучеше ми като скоропоговорка, от която ти се заплита не само езикът, но и оная част от мозъка, която отговаря за езика. Излязох, решена да потърся русокосия тип с красивата усмивка. Беше наблизо – веднага щом излязох на площада го видях да се мотае пред една от тесните улички, които отвеждаха навътре в града - мрачен тунел сред настъпващата беззвездна нощ.

Внимание! Приказката е само за пораснали!

5. ЛЕО ИЛИ ПЕРИФЕРОМАНТИЧНО

„Как се казваш?” – попитах. „За тебе – Лео” – отвърна – „А ти, как да ти викам?” „Мая” – казах, стъписана от подхода му към имената: тука май не държаха на кръщелните имена, а на онези, които сам си назовеш. После, понеже ми бе неудобно, че излъгах, побързах да замажа положението с още една лъжа: „… и Антоанета. На късо – Майанто” – изобщо не мога да обясня защо измислих това име. „Хубаво е, звучи зелено” – каза той, - „а също и бяло. Името ти е зелено и бяло. Като цвете.” Гласът му звучеше като препечен хляб с шоколад, но аз продължих да питам по належащите въпроси от вече бая дългия ми списък: „Защо всички цветя в този град са зелени и бели?” „Ами… защото са цветя” – каза той – „какви други да са!” „Червени, например” – казах – „и сини, жълти, розови и виолетови…” „Аз съм художник” – внезапно каза той – „и не бих могъл да си представя цветя с такива цветове. Това са цветовете на живота и на живите неща. А също и сиянието на човешките емоции. Цветята се хранят с мъртви тела и затова не могат да имат живите цветове.” Това бе нещо ново, но изненадана от информацията, която бе започнал да ми дава, не обърнах достатъчно внимание на думите му и не продължих да разпитвам. Бях застанала много близо до него в началото на тесния пасаж и в тъмното усещах мекото кехлибарено излъчване от Лео. Въздухът между нас стана гъст и сладък като тъмнокехлибарен кленов сироп, като петмез от зряло на слънце бяло грозде. Усмивка натежа във въздуха, близо-близо, докосване на пръсти до пръсти… някакви хора минаваха, отместихме се малко към тъмната сянка, без да изменяме пропорциите на светещата в тъмното жива статуя, която бяхме образували – неподвижно, нагряващо докосване не с пръсти - с всички нагрети молекули кехлибарен въздух по очертанията на аурата си. Усмивка, приближаване… „Хей, Лео, да си виждал Франческо?” – студена река от въздух, моментно свестяване – приятелите му стояха на метър от нас. „Не” – казах хапливо и те се дръпнаха от студения пламък с отровнозелена светлина, който се стрелна към тях. „Добре, добре, изчезваме!” – и се сляха с плаващия на парцали мрак сред мижавото осветление от прозорци някъде над нас.

 

                                                                                                   ПИШЕ СЕ  ОЩЕ

 

това великолепно четиво! Но няма да е лесно...Утре-повече...Моите най-искрени поздравления!:) А може и да греша...

докато съм на "тенис" :)))))

Надявам се твоите приятели да прочетат и да напишат поне :), а не само да чакат ти да ги подкрепяш...Защото написаното от теб трябва да се прочете...Дали ще се хареса, разбере и пр. е друга работа...Поздрави пак!

колкото - толкова - пиша си щото ми се пише - ей, ти беше прав за българския - страхотен език имаме - сам се пише, каквото и да си пишеш - излиза си:)))
До утре - когато и да е, само да е светло!

Вярно е! Страхотен е езикът ни и ти го владееш изкусно, когато пишеш!!!
Никът ти е точно за теб!
Поздрави!

не е истина :)

е не е де, аз ко каам... ;)

Сега даже не съчинявам - само си гледам един стар текст и той си излиза като себе си:)))))

ами гледай сега - аз го издържам някъде към 4 пъти - вече не мога да го гледам, ще взема мерки да пусна следващото нощес:))))