5.  КРАДЕЦЪТ НА ДУШИ: ПЕРИФЕРОМАНТИКА

И така – стояхме си с Лео, напълно непознат тип с тъмноруса коса и тен като презряло жито, в напълно непознато място, в някаква ниша сред тясно-тясно пасажче в тъмнина, изпълнена със сенки. Беше ми казал, че е художник, а също че емоциите имат цвят – явно това важеше буквално за мястото, където бях попаднала. Стояхме съвсем близо един до друг, почти не се докосвахме, а пламъкът-цвят извираше между нас и се надигаше в рубинено сияние сред тъмнината между две древни, изронени от времето стени на сгради, които имаха прозорци високо над нас – на втория етаж Лео вдигна леко ръка и обви дългата ми плитка около нея. Не си спомнях да съм имала толкова гъста и дълга коса, макар че винаги съм искала да имам такава плитка. Казах му, а той се засмя: „Градът прави това. Тук изглеждаш, както си се представяш вътрешно. Но това би трябвало да ти е известно – нали ми каза, че си ходила и в други градове през кратките пътеки?” – кимнах. Вярно, така беше. Спомнях си добре, че изглеждах различно всеки път, когато преминавах през драконовите проходи от ъгъла на стаята ми към някой град от друг свят.

 

 „Трябва да намерим врата, която още не е запечатана и да влезем някъде” – каза той. „Той скоро ще дойде и не трябва да има хора по улиците.” „Кой?” – попитах, но пак не се стигна до отговор. Огледах се и видях как хората от улицата се забързваха и сякаш изчезваха в стените. Лео ме хвана за ръка и ме издърпа към една близка врата – тя беше грамадна, тежка дъбова порта, боядисана с ужасна синьозелена боя. И бе заключена здраво. Продължихме тичешком нататък. Имаше още врати – всички заключени и залостени, здраво, а някои – с плътно прилепнали метални щори. Беше много тихо и ние май бяхме единствените живи души по улицата.



Един грамаден, аеродинамичен бял силует се изплъзна, сякаш плуваше от някакъв кръгъл отвор в едната стена не много далече от нас и веднага се вмъкна в отсрещната сграда през също такъв отвор. Моят среднощен спътник сграбчи ръката ми, занемял от ужас и погледът му сякаш шепотно крещеше „Тихо! Мълчи и не мърдай!”

Бях стъписана и пълна с въпросителни, така че стоях безмълвна и неподвижна и чаках да видя какво ще стане. Той се отпусна облекчено за секунда, а после ме дръпна отчаяно и пак побягнахме. Уличката свърши, завихме и току до ъгъла намерихме отворен бар, макар че сигурно вече бе полунощ. Втурнахме се вътре и плътно затворихме вратата като я дръпнахме със свободните си ръце. В приглушената светлина се виждаха двама-трима много тихи пиячи и бармана – кръглолик и с къдрава брада тип с меко изражение. Не ни зададоха никакви въпроси, а когато се настанихме на високите кръгли столчета до бара, той ни сервира някакви питиета в големи тумбести стъклени чаши. Някъде зад него се носеше мека, почти беззвучна музика с капки дъжд, търкалящо се „р” и дъх на есенни листа и мокро врабче. Едит Пиаф или някакъв спомен за хлапашкия й глас. Моята чаша бе пълна с прозрачна рубинена течност с черешка с дръжка и мирис на пчелички и цъфнала градина: стогодишно вино, което е толкова гъсто, че го разреждат с минерална вода, преди да го налеят. „Какво беше онова бяло нещо?” – попитах веднага щом разбърканата от появата ни тишина се слегна и успокои. Мъжете мигновено се стегнаха и ме загледаха тревожно. Кръстосаха се уплашени погледи, мълчаливи въпроси, после се отклониха встрани. Никой не отговори. Погледнах към бармана. „Не”, каза той, „не искай да ти отговарям” – а кафявите му очи бяха меки и пълни с болка. „Защо не искаш да ми кажеш? От какво се боиш?” – казах. „Няма ли никой в този град, който да ми отговори поне на един въпрос? Как да разбера какво става?” Пребледнял внезапно, но внезапно и обхванат от някакъв вътрешен инат, барманът пошепна: „Крадецът на души. Него си видяла.” Забелязах как от стената зад гърба му се плъзна някаква бяла нишка и изчезна също така мигновено. Сякаш го изключиха: стоеше си там барманът, с дебело бирено коремче, русолява къдрава брада и стъклен поглед – не бе припаднал, нито умрял, просто бе изключен. Лео ме потупа по ръката – почти го бях забравила. „Ще му мине до утре” – каза той, - „но това го изтощава, бедничкият. Често му се случва и го боли, но не може да откаже да отговори на въпросите на любопитните млади дами. Всеки път му се случва, когато някоя новодошла попадне в бара.” Вдигнах умоляващ поглед към Лео. „Не” – каза той, - „не ми задавай въпроси, тогава няма да мога да те целуна.” Това засега реши въпроса, защото не ми се щеше да бъде изключен от  шалтера до сутринта. „Добре”, казах, - „Хайде да излезем пак навън”.
Той панически си пое въздух: „Не! Не можем! Няма как да излезем преди да свърши нощта!” и посочи към прозореца.  
    Барът имаше дебели стъклени прозорци, подсилени с метална жица, но през тях се виждаше, как по улицата тече вода, която тихо, но бързо се издига, заедно с боклуци, които изплаваха на повърхността й. Стигна до равнището на тавана и сякаш бяхме затворени в аквариум, само че ние бяхме вътре, а отвън бе сиво зелената морска вода.


Всичко бе вече под водата. Повече от час седяхме тихо втренчени в прозореца в очакване на кошмара. И после някакво издължено бяло тяло премина бързо покрай стъклото… и, обзалагам се, че имаше огромни овални очи, които се извъртяха и ме погледнаха. Не можех да задавам въпроси. Всъщност, можех, те се тълпяха в главата ми и езикът ми набъбваше, а зъбите изтръпваха от сдържани въпроси, но каква полза да ги задавам, след като никой нямаше да ми отговори. Така че си продължих да мълча. По едно време ми се стори, че другите не дишат – сякаш бях единствената жива душа в някакво място, пълно с манекени. Един от тях, поне бе топъл и ме бе прегърнал. Това някак запълни времето ми до сутринта. Сякаш бяхме заспали, прегърнати в тъмния бар, както си седяхме на кръглите столчета, без да паднем. Утринната светлина, която ни събуди, нахлуваше през широко отворената врата, а улицата изглеждаше свежа и напълно суха. В бара нямаше никой друг. Барманът спеше на някаква твърда тясна кушетка в помещението зад бара – виждаше се през открехнатата врата как похърква и мърмори нещо насън – а лицето му се движи в такт с някаква мелодия – нещо за дъжд и с много „р”-та.  „Ще тръгваш ли, вече?” попита Лео. „Не веднага. Искам още малко да постоя тука с тебе”, казах. Вече не се учудвах на необичайното си поведение – така се държи човек, когато е сам на напълно непознато място, с напълно непознати хора, които се отнасят топло и внимателно. „Но след това ще трябва да си тръгнеш – преди да се е стъмнило пак”.  „Ела с мен!” – казах, без да мисля.  „Трябва да се научиш да произнасяш името на града, а после да ме научиш аз да го казвам” – каза Лео, а на мен ми стана изведнъж топло, защото искаше да дойде с мен.  Тогава ми просветна, че тълпите от дружелюбни веселяци из града не бяха просто туристи, а затворници в този град. Градът ги бе хванал и не ги пускаше, защото бяха забравили името й – виждах града като жена – ревнива и отмъстителна. Тези, които оставаха, поддържаха града – разкрасяваха го и го правеха приятен със своето бърборене и весели смехове – поне през деня бе така.


Както и преди, въпросите се множаха в главата ми. Още не бях научила защо трябваше да напусна града до понеделник вечер. Не посмях да питам повече, обаче. И така, извадих парченцето хартия и засричах написаното на него име, а Лео ме сграбчи здраво за ръката.  „Пе-ре-се-це-зе… те-сте-ден”, сега не мога да възпроизведа повече, но тогава успях да прочета липсващата част, после го повторих по-бързо. Мястото пред мен се разцепи и ме пропусна да се плъзна заедно с Лео, който се държеше за ръката ми. Беше тежък и едва стигнахме до зеления хълм на края на града, от където се виждаше океанът. В краката ни имаше бели цветя, а градът се простираше в края на нагънатото зелено одеяло, образувано от тревистия хълм пред краката ни. В момента, когато осъзнах къде сме, изстрелях първия си въпрос: „Защо днес непременно?”    Този път ми отговори веднага: „Защото водите се надигат и Стражът трябва да пази да не избяга някой от Града. Не се знае кога след това водите ще спаднат и оттеглят. „Какъв е този страж?” – попитах.  „Пазител, Крадец на Души,” каза Лео. Той държи душите и енергията на всички ни, така че загубата на когото и да било от нас го отслабва. Всъщност е „тя”. Наказва ни, когато издаваме името й, като ни изключва от енергийната система. Това ни изтощава и телата ни гаснат, а когато умрат, тя ни дава за храна на цветята.” „Машина ли е?” – продължих да питам. „Жива е. Тука мислим, че се е промъкнала през промеждутъците на пространството, като нас, а после се е установила и сега играе на град. Има правила, обаче, - не може да открадне душата ти, ако успееш да произнесеш името й до края на втория ден. Познавах едни хора, които успяха да избягат, или поне не са тука вече. Никой не си спомня как избягаха. Много сме глупави, за да успеем да се измъкнем.” „Ами онези в университета? И те ли не знаят името на града?” „Тези ли? А, те го знаят, но могат да ти го дадат само веднъж, а ти го имаш вече на това листче.” „Искаш ли да го прочетеш и да избягаш на свобода” – предложих, този път с нескрита надежда. „Искам, но не мога. Само ти можеш да го прочетеш, защото е дадено на тебе и буквите се размиват във въздуха, ако някой друг ги погледне.” Тогава му разказах как се размиваха всички букви. Лъже, изкоментира той – не ти позволява дори най-дребното късметче.
   






НЕ Е КРАЙ: има и 4та част

край!:))

ама дали свършва:))))

Днес не съм нещо наред- опитвам се да чета между редовете!:))))
Видях и нещо очаквано!:)Благодаря ти !:)

следва още малко сън - а после май ще има нова част за събуждане под дъжда - когато някой пее наистина, а бурето с гъстото като желе вино е изпито и се вижда дъното:)))) и след това - след това пак е зелена млада пролет.

Така е и в реалния живот - има въпроси без отговор. Мержелее ти се някъде там и тъкмо си мислиш, че си го уловил - изчезва. Като усмивката на Котарака...
Хубав ден!

Току-що я прочетох, има време и за коментар...Но има нещо в атмосферата, което ми е близко...Пак ще говорим...

ту го има - ту го няма - но усмивката си стои - утре повече:))))

за утре съм приготвила последната част, но ми се заформя още една - и сега вече ще завърши с такава атмосфера, че и майка й - аз де - няма да си го познае...

което силно ме впечатлява!Чудесно е!Поздрави!:)))

смесица от нещоси стивънкингско и корабът с алените платна - Александър Грин, мисля

но не Рей Бредбъри - не машината за щастие и вино от глухарчета - те са в зелените ми приказки, тази не е от тях, макар че, незнайно защо съм кръстила героя Лео - всъщност - знае се - кратко, лятно, лесно се пише на други езици