Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.04.2010 15:19 - 130. Град, мъгла, море, вълшебство - 4та част: сряда
Автор: razkazvachka Категория: Изкуство   
Прочетен: 3903 Коментари: 13 Гласове:
13

Последна промяна: 30.12.2010 04:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Краят на тази приказка е за един специален човек, владеещ дарбата на търпението в големите неща, макар че вероятно няма да има търпението да я прочете.


6.  СЕНКИ И СВЕТЛИНИ  в ПЕРИФЕРИЯТА НА ВРЕМЕТО


Погълната изцяло от разговора с Лео, не отмествах поглед от него – в неосъзнат опит да проникна в главата му и да намеря отговор на въпроса, който ме терзаеше – не дали имаше някой зад красивата фасада, а доколко го имаше. Сякаш бе някакъв усъвършенстван манекен, който внезапно показваше човешки качества. Дали пък… по някакъв начин човешката му същност бе изтрита и сега – с опитите си да го измъкна от навързаните като объркани спагети улици на странния град, случайно не бях подръпнала тук-там и сега изплуваха неща, които бяха потиснати дълбоко в него? Какъв ли бе наистина – през главата ми минаха бързи варианти на познати характери – май всичките ми познати бяха недовършени. Дали пък така не бе по-добре – но пък – как би изглеждал характер, моделиран от мен – за който знам всичко? Уф, какво толкова – дай да пуснем човека на свобода – да го измъкнем от робота, пък после – каквото – такова. Ако не ми харесва – прав му път, а ако той не ме хареса – това не ми хареса като идея. Но пък – много му мислех, дремещата до този момент авантюристка в мен скокна заинтригувано и рече: дай да видим какво ще излезе – кво му се плашиш толкоз! Към авантюристката се присъедини и здравия разум, който се занимаваше със счетоводството – нищо не губиш, а може и да спечелиш. Така се бях задълбала в диалога на вътрешния ми театър, че гласът на Лео ме стресна, и то – най-вече – защото идеше на фона на могъщия звук от много вода: „Гледай” каза Лео, „Океанът се надига в прилив и скоро ще ни залее. Хайде, прочети си думата и се връщай в твоето място!” „Но… дръж се за мен, иначе ще се удавиш”, казах аз, „така има надежда да те измъкна – поне временно, докато успееш да повториш паролата с мен”. „Няма начин” – почти всичко е под вода – „няма да можеш да измъкнеш и двамата”. „Ще се удавиш” – повторих. – „Тя ще ме открие и ще се погрижи за мен” – нещастно каза той и се опита да се усмихне. (Ха, ето че прояви още една човешка страна – трябва ли непременно да сме нещастни, за да успеем да измъкнем целия човек, криещ се дълбоко в черупката-робот, която ни обвива в земната ни видимост?) Представих си също как Крадецът на души се грижи за хората си – или там каквото бяха за нея. Не ми хареса идеята. Огледах се. Пейзажът се разстилаше пред очите ми като огромен океан, надигащ се към виолетова луна. Далече-далече, чак на хоризонта, се протегна жълта ивица пустиня, а градът сияеше на оскъдната светлина на залеза като перла, над която тънки бели силуети – сякаш ивици мъгла, пипала от мъгла – издърпваха над целия град някакво покривало, което образува гигантска къдрава, полуотворена мида.  Водите на света се стичаха като водопад – огненозлатни до нежнолилави, украсени с рева на бялата пяна и опияняващи облаци воден прах. Сграбчих го за ръката и отчетливо произнесох думата. Мигновено се оказахме вътре в защитения от къдравата мида градски площад, който сега пък изглеждаше като фоайето на огромна бяла сграда. А хоризонтът се стесняваше докато мидата се затваряше под тежестта на четири тежки завеси от ревяща морска пяна, която затваряше сцената и ни откъсна от света.  Светлината не намаля: цветни витрини, синьо-пеещ фонтан, улични лампи – дървета, окичени със сияйни оранжеви портокали и сенки от виолетови, розови и жълти отблясъци – озаряваха цялото затворено градско пространство. Хората също излъчваха разноцветни сияния, единствено саксийките покрай мраморните алеи бяха изпълнени със сребристобели цветя. „ Сега сме затворени и никой не може да излезе”, каза Лео. „Каква е разликата?” – попитах, - „сега вече мога да казвам  ключовата дума и мога да изляза по всяко време.” Той не каза нищо и си помислих, че трябва да добавя, да не ме пуска и че знам как да се измъкнем на много кратки почивки, като неспирно повтарям пропуска-дума. Погледнах към него – стоеше неподвижно, с леко изпъкнали очи, извърнати към старата тухлена декорация на стената зад гърба ми. Мигновение, през което ми стана ясно, че са го докопали и изключили – наказание, задействано посред ден в нарушение на уговорката. Докато траеше това осъзнаване, се бях обърнала и видях как в стената зад моя гръб, тухлите променяха формата си, за да образуват отвор, а в него чакаше бяла хищна муцуна да изпие и моята човешка същност. „ А, не! Да ги нямаме такива! Нарушаваш правилата! – изкрещях към Крадеца на души. Още много време има до вечерта.” „Сега е вечерта” – чух гласа й в главата си. – „Затворени сте от океана и следва дълга нощ”. „Колко дълга?” – имах още време да помисля преди да осъзная мигновено дошлия отговор: „Кой знае”… Чудовищната форма бе толкова близо до мен, че дори без да ме бе докопала, усещах мощната хватка с която започваше да контролира нервите ми. Веднага казах думата, но тя ме придвижи само няколко улички по-нататък, а акуло-подобната сянка се плъзна по петите ми. Успях да изтичам зад ъгъла, което щеше да я забави, защото сега трябваше да вземе завоя на собствен ход и пак казах думата. Този път попаднах между два плътни листа от черно-зелено, а само на няколко метра от мен се отвори тунел и бялата сянка се плъзна към мен и, докато пак произнасях думата, гневът й се понесе като шум от водопад – яростен, задето ме бе изпуснала. Продължих да се плъзгам между пространствата, като непрекъснато повтарях думата: пеех я като мантра.  Последното нещо, което си спомням преди момента, когато се озовах у дома, бе как смачканото вече листче с думата, бе пометено от обратния вихър и изгубено сред огромните пространства на нищото. Поех си дъх, забравила за Лео и града – може би за цяла секунда, но времето вече не беше в същите мерки за мене. После се сетих, че сега бе удобно да се върна за него, докато Крадецът на души бе задръстен някъде в промеждутъците на живота и съня. Когато изскочих от мехурчето пространство, в което се придвижвах, се озовах сред гладка маса от прозрачнозелена вода, която пееше в ушите ми. Върнах се обратно и опитах пак: този път беше черна тъмнина – тясна уличка със затворени врати и прозорци с капаци високо някъде над главата ми. Въздухът бе студеномъглив и враждебен. Гърбът ми настръхна, но не смеех да треперя, за да мога да чуя и най-малкото движение. Това бе Градът през нощта, когато по улиците нямаше вода. Едно мъртво място. Всичко бе затворено. Две фигури стояха до някаква витрина от дебело стъкло и метални пречки. Манекени. Цялото място бе изключено сега: Пазителят не поемаше рискове вече и не оставяше неизключени от живота хора, докато ровеше из пространствата. Но бе оставил свое подобие. От мястото, където стоях, видях как едно бледо аеродинамично тяло се измъкна от кръглия отвор на драконова пътека. Не ми обърна никакво внимание, защото бях отчетена като новодошла и имах два дни, преди да бъда забелязана. „Правилата са такива”, каза то директно в главата ми, „и ще ги спазваме, но няма да получиш хартийка с името този път”. Аз, обаче, го помнех.  Извън този диалог, някакъв металически глас тихо подаде команда да се отворят всички метални щори, капаците на прозорците и вратите, и да се пуснат сенките на светло. Улиците се изпълниха с хора. Всичко бе осветено и бляскаво, а с нарастването на светлината, хората се оживяваха и добиваха плътност. Градът си играеше със стотина хиляди хора-играчки. Господарят му ги бе осигурила, за да не бъде самотен през деня, когато Крадецът на души спеше.  Странно усещане: бях се върнала за сянка някаква – и Лео ли бе човек-черупка – сянка-робот, периферия, свързана със сложната игра на Град, която кошмарните призрачни акули – Крадците на души, играеха със света, изпаднал в промеждутъците на живота? А онзи рубинен пламък, нагряващ пространството на страха и празнотата между нас – това моето въображение ли е било? Но тогава не се бях чувствала самотна. Сенки, силуети на хора, излъчващи меко разноцветно сияние, преминаваха покрай мен, забързани в нарастващия ден и изпълваха улицата с топло дружелюбие и предчувствие за пакост-приключение. Радостно вълнение като мехурчета изпълваше въздуха, заливаше улиците. Любимият ми град – градът от сънищата-блянове и сънищата на страха – започваше своя нов ден.  Не можах да открия онзи нощен бар, където имаше вино с цвят на рубин, гъсто като желе и с вкус на стогодишен мед от глухарчета. Не видях нито един от предишните си познати – вероятно бяха дадени за ремонт  и прочистване на накипелите човешки чувства и мисли.


image
Нямаше какво да правя повече тук. Опитах думата – като парченце течен рубин на езика си – паролата проработи и пак си бях у дома.  На другия ден вече я бях забравила. Вечерта, когато драконовата врата се отвори, опитах пак да си я спомня, но буквите бяха изчезнали, а споменът за сричките звучеше като неразгадаемо стакато. Нещо ми се губеше. Листчето. Бях изгубила парченцето хартия с името на Града някъде сред слоевете празно пространство.             Сега мога да ходя в други градове, но някой ден ще отида в града, затворен под океана и ще събудя раковината да изплува и да го отвори.             Имам ключ.  В нишата до прозореца има една саксия, която поливам всяка сутрин, а веднъж месечно – храня с риба или месо. Всеки път, когато се разтваря ново цветче, си спомням следващата буква от думата-ключ и бързо я записвам с метално шило направо върху гладката дървена повърхност на масата. Скоро ще науча цялото име на този град.  И ще събудя сенките на приятелите си. А после – после ще изнесем саксиите с бледи асфодели и ще посеем зелени детелини и глухарчета. Поливам букета от дребни восъчнобледи цветенца и си пея песента на дъжда. Цветовете светят в полумрака на късната вечер и излъчват сияние с цвят на мед и рубини.




Бурно е без теб морето, момиче,
прекоси го и ще се успокои
ще умра без тебе, ако не се върнеш
пръстен ти изпращам
да не ме забравиш...
 





Гласувай:
13



1. portishead - E, тъкмо започна да става интересно ...
14.04.2010 15:37
и ти я завърши?!!...
цитирай
2. razkazvachka - ХЕХЕХЕ!
14.04.2010 15:45
portishead написа:
и ти я завърши?!!...


Оставила съм промеждутъци

и

Благодаря за подстрекателството - може пък да измъкна още от старата змийска дупка:))))
цитирай
3. portishead - Надявам се!:))
14.04.2010 15:57
razkazvachka написа:
portishead написа:
и ти я завърши?!!...


Оставила съм промеждутъци

и

Благодаря за подстрекателството - може пък да измъкна още от старата змийска дупка:))))

цитирай
4. karambol5 - Ехххх започна да става тоооооол...
14.04.2010 17:24
Ехххх започна да става тоооооолкова интересно ;)
Започнах и аз да си спомням буква по буква забравени факти и събития :)
Благодаря за приказното пътешествие :)
цитирай
5. razkazvachka - karambol5 - буква по буква - листо по листо
14.04.2010 17:39
познати пътечки, местенца и хоп -

налетял си на цяла тълпа
някъде-скоро и става ти весело:))))
цитирай
6. elpidaa - благодаря! :)
14.04.2010 18:15
благодаря!
:)
цитирай
7. razkazvachka - и аз
14.04.2010 18:34
elpidaa написа:
благодаря!
:)


и аз!:))))
цитирай
8. tili - Измъкни, измъкни
14.04.2010 20:30
още нещо!!! Ще чакам ;-)))
цитирай
9. razkazvachka - в петък!!!
14.04.2010 20:49
tili написа:
още нещо!!! Ще чакам ;-)))


до тогава - затварям...
цитирай
10. gkowachew - Ами, много е добро!
15.04.2010 10:14
Поздрави!:)))
цитирай
11. razkazvachka - благодаря - усещах, че му има нещо
16.04.2010 00:56

но сега вече е довършено - изкопах този път песента, която ми трябваше:)))))
цитирай
12. pegas08 - Напук на теб, прочетох го!
16.04.2010 18:41
Цар си на разказа!
цитирай
13. razkazvachka - айде бе,
16.04.2010 19:02
не може да бъде!

но щом казваш:)))))

Нали не си пасъл много от восъчнобледите асфодели - вредни са за здравето!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: razkazvachka
Категория: Изкуство
Прочетен: 1716950
Постинги: 291
Коментари: 7478
Гласове: 22444
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728