Време е за приказка
(змиите не са излезли още, но пък и Благовец се случи рано)


ИСТОРИЯТА ЗА СТАРАТА ЗМИЯ С ЛЕКОВИТАТА КЪРПА   Когато караш кола на тъмно в  пролетна или лятна нощ, фаровете често осветяват движещи се фигурки по пътя. Едните са пълзящи: те са еднакви бежови размазани форми, които се гърчат неистово пред бучащата ужасия. Другите са светещи очи. Веднъж забелязах край пътя и светеща линийка – коремче на жаба или на нещо по-дълго. Сутрин шосето е осеяно с трупчета на прегазени таралежчета, жаби, гущерчета, гарги, бездомни котки и кучета. Всички живи малки гадинки от околността идват на тази дълга шумна трапеза да отмъкнат от прясното месо и да понагреят кокали на асфалта. Представям си как си подвикват: -         Ей, ще ходиш ли на закуска на дългата гърмяща трапеза. -         Как няма да ходя, току-що видях две мравки да влачат прясно месо. Имало един смазан гарван. -         Само трябва да внимаваме. Вчера едно от ревящите чудовища замалко да ме настъпи. -         А пък аз бях там снощи по тъмно. Нали знаеш тогава минават едни грамадни страшилища с ужасни очи. Отхвърли ме по гръб в къпината. Обаче, да знаеш как хубаво ми свети коремчето в тъмното. А, къде се втурна така, искаш да отмъкнеш всичко ли? -         Ох, гадина такава, откъсна ми опашката. Сега ще ти дам да разбереш. -         Бягайте, чудовище! ***  Като си караш сам, особено по тъмно, започваш да си мислиш какво ли не. Но не е страшно, просто отваряш прозорците на колата и лятното небе влиза вътре заедно с всички мохабети, които стават в него, и с всички миризми. По-страшните истории обикновено не те спохождат когато си насаме с дивото. Те идват от разказите на хората. Ами сигурно това е така, защото дивите неща не са страшни сами по себе си, а хората са тези, които се страхуват.        Та, този случай със старата змия не бе точно такъв. Тя не излизаше да се храни на шосето. Освен това внимателно си подбираше времето да няма много навалица наоколо. Гушеше се с години по клисурите, докато остане насаме с някой объркан пътник. Година след година те се втурваха като луди щом я видеха и чуеха. Тя разреди излизанията си. По едно време съвсем престана да излиза.        Пътят беше първо просто една пътека, после се разшири, а накрая го асфалтираха и се превърна в международно шосе. Но след това потокът коли се измести и пътят опустя. Лятно време акациите набухваха над все още хубавия асфалт, а долу в ниското, отвъд металната лента с котешките очи, които наблюдаваха пътя да не кривне внезапно, реката си пееше тихичко. Старата змия надникна един ден, усетила мира и спокойствието, а после се изнесе   от тъмната студена дупка под камъка, пи вода от бистрото корито на крайпътната чешма и се изтегна на слънце да си стопли кокалите, докато чака някой да спре да си налее вода.   Беше си нормално слънчево есенно утро. Карах си колата. Мислех си за работата. Тя изпълзя отстрани на пътя и загледа тъжно, докато минавах покрай нея. Не спрях, защото не разбрах какво става. Чак след като подминах пред очите ми изплува образът на една престаряла змия със забрадка, която се бе наклонила напред до коритото на чешмата и гледаше тъжно. Ако не знаех, че змиите нямат ръце, щях да се хвана на бас, че ми махаше да спра. Вечерта, на връщане отворих всички прозорци и дефилето зажужа през колата, като ми разказваше всичко, което бе станало през деня, преди това, както и онова което се случваше от сега за после. -         Днес ми се стори, че видях една змия до чешмата. – помислих си аз. -         Не ти се е сторило – каза лятното небе, което бе навлязло в клисурата. -         Ама тя имаше забрадка и ми махаше да спра. Може ли да ти се привиждат такива неща? -         А, тя така си маха от векове. -         Кой си маха, змиите нямат ръце. -         Тази маха. Опитва се да спре някого. Има да ви дава нещо важно. -         На кои да ни дава? -         Абе на вас, хората. Ама че сте глупави. Един не се спря да попита. А колко животи можеха да се спасят. -         Човек може и да се уплаши в тази дълбока клисура. -         Какво и е страшното на клисурата: канари, дървета, река, сянка. Пълно е с всякакви животинки. А другите посетители също се отбиват тука. Само на вас не ви харесва. -         Какви други посетители? -         Онези, които минават през изхода на магистралата, дето свързва световете. Има ги всякакви. Вие им викате самодиви, таласъми, тролове, чудовища, змейове, зелени човечета. Като че ли пък вие сте първи красавци. -         Не ми разправяй, че има такива. Това са само приказки. -         Да де. Приказките за какво са. Да не мислиш, че са дошли ей така от въздуха. -         Нали са измислени? -         Ха, кой ги измисля? Вие ли, хората? Вие нямате толкова въображение да измислите такива неща. Това са си неща, които съществуват. Видели са ги някои и са разказали. Другите не са повярвали, но не могат да проверят, защото светът тече и се изменя. Не стои на едно място, за да могат мудните човеци да го гледат и опипват. -         Добре, няма да се караме. Разкажи за змията. -         Тя била хубавица по земните стандарти и всички идвали да я видят… -         А от къде е дошла? -         Минала през един от порталите на магистралата, която свързва световете. На времето – според земното време преди няколко (не знам дали не бяха няколкостотин) милиона години (или по-малко, но не чак толкова малко, за да се намали това много) – тук се спряла една бригада строители и отворили врати, през които да идват туристи или командировани, а също и хората да могат да излязат и да видят свят. Поне някои от тях. Които били достатъчно зрели да се покажат пред света. -         Тя защо дошла на земята? -         Тя не дошла чак толкова отдавна – само преди няколко хиляди години. Била стажант-лечителка и обикаляла по-изостаналите светове, където имало още болести, за да събира материал за дипломната си работа. Не знам къде е ходила, но тук й се отворил проблем. -         Какъв проблем може да има една красива лечителка? -         Какъвто винаги са имали красивите и лечителите по тази сбъркана планета – насилие, страх, клади, анатемосване. -         А тя като е била от космоса, защо не се е съобразявала с тези неща? -         Космическите същества не са дребнави като местните. Те са други. Освен това, тя не била като хората. Не знам каква точно форма е имала по рождение, но тя била от вида на полиморфите, който се променя в зависимост от ситуацията. При тях външността е комуникационен канал. И тъй като се стремяла към висш професионализъм, тя търсела най-добрата форма за комуникация. Проучила човешкия вид и се спряла на най-доброто – поне така й се сторило в началото. Преобразувала се в млада жена с млечнобяла кожа и прекрасна златиста коса. После се опитала да влезе в контакт. -         Ако е излязла от гората, сигурно са я помислили за самодива. -         Още по-зле. Излязла от реката и я помислили за русалка. А древните, знаеш, мразели водата, защото понякога ги завличала, а понякога бъкала от хапещи гадинки. Те и затова много не се миели.
Коприненото небе разтвори още гънки, за да мога да усетя болката от сблъсъка с невежите хорица, които отказвали да я приемат и я гледали като извънземно. Тя била по-красива от всички тях; не се страхувала от водата; ходела из гората; около нея всичко било чисто; вместо да бяга като всички други от болните, тя ходела при тях, държала ги за ръцете, гледала ги в очите, давала им да пият разни водици и накрая ги изправяла на крака и ги карала да се мият. Оздравелите, веднага щом можели, хуквали да се скрият от нея. Опитвала се да научи някои по-опитни стари жени как да правят отвари от билките, но те в повечето случаи я избутвали навън през вратата. Гледали я накриво. Говорели за вещерство и за клада. Тя отивала другаде. Младите мъже, а също и по-старите мъже и момчетата веднага хуквали да я ухажват, предлагали й всичко, което имали, само и само да се омъжи за тях. Тя, обаче, отказвала и се залавяла пак да лекува. Отхвърлените я обявявали за надменна, отхвърлените по няколко пъти започвали да я гледат накриво. Жените я обявявали за вещица. Имало и такива, които не се обиждали, искали само да я виждат – но не заради необикновените й способности, а заради красотата й. Те вярвали, че оздравяването си е божа работа и оставяли себеподобните си на самотек – ако оздравеят, добре, ако не оздравеят – е, те си били прости хорица, не е голяма загуба. Ама можел си да помогнеш мъничко на някого: да му спреш кръвта да не изтича, да му дадеш вода и храна, да го стоплиш, да му дадеш нещо за главата, сърцето, стомаха; да разтриеш бебето и да му направиш изкуствено дишане, за да се свести след тясното раждане и омотаната пъпна връв – кой, аз ли, как така, това си е божа работа. Невежите, които оставяли болните си да се справят сами, вярвали също, че и красотата е божа работа, както и животът. Но, докато живот имало в изобилие – наоколо щъкали сума ти човеци и разни други гадини – то красотата не се срещала толкова нагъсто, особено сред хората. Я се огледайте, един сбръчкан, друг с акне, трети няма зъби, четвърти има много косми, пети е кривоглед… и така можем да си броим до сто и едно и обратно. А тя нямала нищо дефектно. Всичко си й било хубаво. Толкова хубаво, че тръпки да те побият. Е, не е човешко. Толкова пъти я отблъснали болни и нуждаещи се, толкова пъти побягнали от нея излекуваните, толкова много й досаждали обожателите, че тя започнала да развива комплекс – страх да се покаже сред хората - нещо като агорафобия, но по-космическо. Вярвала, че не иска да я ценят заради красотата й, а заради същността й – енергията да лекува всички човешки болки. Решила да промени формата си: щом красотата е неефективна, ще я премахне. Като всеки космически професионалист, обаче, и тя се стремяла към изпипване на нещата. Пък и явно била още млада и неопитна. Та вместо да замести красивото с обикновено, или просто с некрасиво, тя заместила всяко едно дребно детайлче с противоположното му. Така приела отблъскващ и страшен вид – е така пък никой не искал да я види. Случило се така, че метаморфозата й се извършила в рамките на няколко години и имало случайни свидетели на рязката промяна. Не можели да си го обяснят – нали хората не променят формата си. Някои си мислели, че е наказана за гордостта й и съчинили приказката за глезената принцеса, която била прокълната – хората ги бива да съчиняват небивалици. Други си помислили, че старостта я е изсушила и самотата е убила красотата й. Трети разправяли, че е минала през омагьосано място и всички болести, които била лекувала, се върнали към нея. Тя се скрила между скалите в дивата гора. Лятно време излизала на пътеката и предлагала на хората лекове за болестите им, но скоро се разочаровала и се скрила, защото където я видели, хвърляли камъни по нея. Минавали годините. Човешките болести ставали все по-сложни и все по-необясними. Някои от тях не се лекували. Това вече било предизвикателство. Тя била първокласен специалист. Дори и в тази абсурдна форма, тя синтезирала лекарство против рака и го натрупала на видно място – образувало се нещо като кърпа на главата й. Започнала отново да се появява на пътеките. Първият път попаднала на една стара жена. Тя не се страхувала от стари змии, пък дори и с такива грозни глави. Двете се погледали известно време, после нашето момиче й казало да свали кърпата от главата й, да я разтвори в шише с вода и да види как с това лекарство може да се лекува рак. Да, а докато ти дера главата, ти да ме изпохапеш, казала бабата. После бавно си тръгнала, като поглеждала назад да види дали змията не я следва. След година една нейна роднина се разболяла от рак. Докато се мятала и пищяла от болка, бабата се сетила за змията. Страх, не-страх ще ида да видя дали я няма на пътеката. Нямало я. Побъркала се е от грижи, казали другите – за бабата, не за змията, - та чак й се привиждат разни небивалици. После и на други се случвало. Всички бягали. -         А пък ти даже и не спря. – заключи лятното небе. -         Виж сега, щом всички бягат от такова лекарство, значи това не е лекарството – опитах се да реша абсурда и да оправдая някак си хорската раса. -         Може и да е така. С течение на вековете изследователката завършила наблюденията си по дипломната работа и стигнала до неочакван край: лекът е в самите нас. -         Що не вземе тогава да се преквалифицира в психоаналитик. -         Вече го е направила. И стажът й на земята също свършва. -         Ти пък откъде знаеш? Кадифената тъмнина гальовно като усмивка повя покрай мене и нагоре към билото на далечния хълм. В чернотата на гората призрачно блестеше правоъгълникът на врата, открехната нагоре към дълбините на света. Когато погледнах, един къдрав кичур коса се плъзгаше като златна вода в цепнатината на вратата, докато се скри и всичко се сля в мастилено синьо. Все едно нищо не е било. Май че беше облак, позлатен от последните отблясъци на залеза, който се плъзна по вятъра горе на хълма. - Не може да бъде – казах аз. – Това не е истина. -         Нищо не съм казало – каза небето. – Небето не говори. Нито пък влиза в клисури или пък в коли. Змии със забрадки – виж ти. Прибрах се навреме, паркирах колата в гаража и опипом потърсих чантата си на свободната седалка до шофьорското място. Имаше нещо меко, гъвкаво като гума, набръчкано и тежко върху нея. Светнах лампичка. Сиво-зеленикаво, грозно и страшно – забрадката на змията. Какво ли ще стане да я разтворя в шише с вода?   

-ти ставаш все по-добра в разказа.
Ако така я караш с тези твои поръчки от всички страни има опасност съвсем да зацикля и от къде ще ти търся супелативи тогава!:))))
Онемях след прочита !:)

това си е от серията 1., която ти си поръча - и добре, че подсети какъв ден е днес

отивам навън да видя как се развива денят - да ти е красиво!

Ще стане чудо :))
Но от дръга старана лекът е вътре в нас :))))
Невероятна приказка :))

а това си е просто приказка...

Радвам се на всеки твой приказен разказ!!! Продължавай и не спирай, Шехерезда ряпа да яде пред теб...
Усмивки от мен и Котьо-Пух, дето даже не се разсърди, че спрях да го галя докато чета...
:):):)

Поздравления!

Хем странно, хем красиво!
Поздравления!

Преди малко едно Таралеженце прибяга през шосето ситно-дребно - като че ли беше на колелца - ама други змии не видях - само аз бях наоколо:)))))

отивам да чета:))))

и ти ги пишеш едни интересни и красиви!

Талант!

приятно е да ти повеят с крилце похвално:)))))
летеж да ти е денят!