За предела на човешката поносимост

Цветан Тодоров има една твърде интересна книга, озаглавена „На предела”. А да се представя Цветан Тодоров, (София, 1939 г., Париж, 2017 г.), е напълно излишно – просто защото той е от малкото световно признати български интелектуалци – въпреки, че е живял и творил във Франция. Представител е на онова голямо българско поколение, което първо порасна и изпита върху себе си „особеностите” на българския тоталитаризъм, но носеше в душата си несломимия порив към свободата. И именно той го отвежда в Париж, където не само получава  блестящо образование, но и признание от академичните среди, а Франция става неговата втора родина. С други думи – има уникалния шанс да живее в двата свята, при това на предела на рухването на единия.

В своята книга „На предела” прави широкообхватен анализ на живота на представителите на общности, подложени на невероятен натиск в условията на жесток тоталитарен режим, както и на различни индивидуални и групови стратегии за оцеляване.

Тук са подбрани някои от най-запомнящите се афоризми от тази хубава книга:

„Възпитанието в геройство е чиракуване на самотата;  разбира се, то е и укрепване на смелостта.” Стр. 17

„Като избира собствената си смърт, човек извършва волеви акт и по този начин потвърждава принадлежността си към човешкия род в пълния смисъл на думата.” Стр. 24

„Изборът между живота и смъртта е последната възможност човек да запази достойнството си.” Стр. 24, цит. Х. Карл

„Горко на страната, която има нужда от герои…” Стр. 58

„Възнаграждението се съдържа в самия акт, а занимавайки се с другия, човек се грижи и за себе си : в случая по-богат е онзи, който може да се самораздава повече.” Стр. 94

„Правосъдието има нужда от съдията само до толкова, доколкото той прилага правилно неговите принципи, но то няма никаква нужда от неговата лична добродетелност.” Стр. 138

„Победителят е винаги съдия, а победеният – обвиняем.” Стр. 142, цит. Гьоринг

„Който иска да живее, е осъден на надежда.” Стр. 150

„Човек вярва на онова, което иска, а не на това, което вижда.” Стр. 151

„…количеството обезличава жертвите и мигом ни прави безчувствени: единичната смърт е трагедия, а един милион жертви – информация.” Стр. 185

„Освен това обезличаването се постига и чрез идеологическото възпитание, което наричат „черна педагогика” (бащата трябва да бие сина си за да го направи мъж). “Arbeit macht frei” („Трудът прави човека свободен.”) Стр. 196

„Автоматизацията на прогреса неминуема води до по-висока степен на обезличаване на човека, което все повече го лишава от лична отговорност.” Стр. 200, цит. Шпеер

„След предишното непосилно изпитание вече всичко изглежда блудкаво, суетно, фалшиво, Заблудите и обичайните усещания вече не въздействат върху завърналия се от пътуване в ада. Дори самото усещане за живот изтънява до скъсване.”