Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.10.2012 10:51 - Очите на иконите
Автор: razkazvachka Категория: Изкуство   
Прочетен: 6010 Коментари: 19 Гласове:
30

Последна промяна: 17.10.2012 16:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ОЧИТЕ НА ИКОНИТЕ

 
това е разказ по две студентски истории

 

 

В ранната утрин пропява камбана

 

и буди заспалите спомени...

 

Имало майстор в Бояна.

 

Имало майстор на икони.

 

Прости икони, тихи и бледни...


По бялата стена течаха златните картини на невероятна презентация и звънеше песен. Децата не разбираха думите, но звуците идеха тихо, отдалече, на талази, копнежно. Събуждаха и теглеха, теглеха някъде, към някого.

Децата гледаха с интерес странните пейзажи на диви зелени планини, козите по поляната, дрипавите дрехи на козарчетата – като че излезли от далечната история – и малката църквица. Отвън беше малка. Но тъмната сводеста врата сякаш отваряше проход към друго пространство: беше полутъмно и населено с образи: цветни стенописи, огряни от пламъка на свещ. Странни картини. Икони били, но не бяха символи, а живи хора, нарисувани на стените – мъже и жени. Картината се приближаваше и образите израстваха от мрака, а чертите на лицата им ги отличаваха с жива странна красота. Внезапно някой ахна.

 

– Защо очите им са избодени? – попита някой и Мая се вторачи в картината. Не беше забелязала преди това, но се сети, че бе чувала история за бременни жени, които чоплели стените и ядяли мазилката.

 

– Някога хората вярвали, че картините са лековити – взимали си парченца и ги разтваряли във вода... – започна неуверено, а децата се прехласнаха в дивата приказка и тя продължи да заплита една невероятна история. – Очите на иконите лекували неизлечими болести и затова били пазени, който отидел и застанел пред тях, те го осветявали и лекували всичките му болести. На едни хора, обаче, дъщеря им се разболяла, не можела да пътува. Тайно, една нощ майката и бащата отишли и майката извадила с нож очите на една икона да ги занесе да огреят дъщеря й. После пък един мъж отишъл и взел очите на друга икона за жена си. Някой имал болен син, друг – болен съпруг, трети – болна майка. И така – един ден иконите осъмнали без очи, но никой не забелязал, защото в църквата е полутъмно, а светлината от свещите не огрява погледа на иконите. И хората ги забравили.

– А може би истината е друга – намеси се Петър. – Извадили ги, за да не могат да виждат хорските страдания, защото погледите на иконите горят грешните.

 

– Не – каза Венци – извадени са, за да напомнят за онези войски, на които извадили очите на всички пленени войници, като оставили на всеки сто души по един с едно око, за да ги заведе обратно по домовете им. Имаме тук една презентация и за това.

Хлапетата от началното училище в източен Лондон изглеждаха очаровани от приказката, която тримата студенти, изпратени по програма за образователен обмен, им разказваха и допълваха на място. Учителката им Мериън Вайс, обаче, не изглеждаше толкова очарована.

 

– Много зловеща история – каза тя. - Хайде да разкажете сега как празнувате Коледа.

 

Мая, Петър и Венци бодро започнаха да описват подготовката за Коледа, дадоха рецепта за пълнени чушки, разказаха за подаръците. Часът свърши и излязоха на двора.

 

– Хайде да отидем този път до Крепостта – предложи Мая, а другите двама се съгласиха, защото се сетиха, че там има едно древно и не много скъпо място, където можеха да си поръчат бира и картофки.

 

Докато се канеха да тръгват, учителката, Мериън се приближи към тях.

 

– Извинете... – започна плахо на нерешителен български и те се облещиха срещу нея:

 

– Ама вие да не сте българка? - възкликна Мая, известна със своята експанзивност и липса на такт.

 

– Да – каза Мериън – аз съм Мариана. Дойдох в Лондон преди осемнайсет години. Омъжих се тук. Затова фамилията ми е Вайс. Не съм се връщала в България. Исках да ви попитам: вие сега ли измислихте тази история или наистина има такава църква?

– А, има, има! - оживиха се и тримата. - Снимките от презентацията са истински. Не бяхме видели, че очите ги няма, докато децата не попитаха. Измислихме историята на място.

После се разделиха. Студентите се запътиха към Крепостта, а Мариана-Мериън тръгна бавно към спирката на метрото, за да се прибере в квартала, където живееше, но после се обърна и тръгна пеш към Лондонския мост с идеята да хване метрото на 4 километра по-нататък – чак при Ливърпулската гара.

 

„Тези младежи!“ мислеше си. „Кой вятър ги довя?“ Много добре знаеше църквата. Тя беше родена до нея. Тогава иконите имаха очи. И майка й беше жива, а баща й бе здрав. И Петър, нейният Петър беше там... ожени се за Биляна. Тогава тя замина за Лондон...

 

– Какво ти е – попита мъжът й, когато Мериън се прибра.

– Искам да си отида. За два дена. Само да видя нещо. - Мериън говореше отнесено, очите й гледаха през него някъде, където той нямаше да бъде никога, бузите й бяха зачервени, а косата й бухнала – тя беше някъде там – в родните си планини, нямаше да я спира. Нека отиде. Отдавна още, когато се бяха оженили, неговата майка му бе казала: „Някой ден ще поиска да си тръгне. Не я спирай. Тогава сама ще се върне.“

Нямаше я седмица. Децата бяха на пансион, но след работа Доналд бързаше да се прибере, за да види дали Мериън си е дошла. Сядаше на бюрото си сред внезапно притихналата в самота къща и гледаше часове картината на Девата на стената. Мериън я бе донесла отдавна. Икона. Но и двамата не се кланяха на икони. Просто беше на стената в сребристо и бяло и скланяше мек поглед към детето в ръцете си. Цялата стена сияеше от майчинския поглед. Мери бе казала нещо за икони и за избодени очи.

 

Седмицата се изтърколи. Мериън не се обаждаше. Нямаше сигнал. В събота и неделя остана да работи – трябваше да приключват годишните отчети. Прибра се късно, седна срещу иконата и заспа. Очите го следваха насън, а някъде далече, далече, където планините се тълпяха и не даваха на телефоните да чуват повика му, неговата Мериън вървеше по бял път към малка църквица, цялата изрисувана с икони – отвън и отвътре. Когато стигна до централната картина – същата като на стената в къщи – тя вдигна поглед и му се усмихна.

На другата сутрин се обади от Хийтроу – беше се върнала и Доналд отиде да я посрещне. 

– Очите на иконите са пак там – само каза – имат някакъв млад художник – студент още, нарисувал ги е.

– Знам – каза Доналд – видях те през очите на Девата.
Трябва да тръгна да довършим годишното счетоводство – каза на недоумението в усмивката й.

Остави я у дома да се готви за последните предваканционни дни в училище и отиде на работа. Някой ден, след зимата, щеше да я заведе сред зелените хълмове на Уелс и тя щеше да му разкаже. Нямаше да й разкаже за съня, който я бе довел. Звучеше глупаво. Макар че...


image







Гласувай:
32
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. chinaware - Благодаря ти за историята ,
17.10.2012 11:35
МНого обичам да те чета , и ако сравнението не те обижда , все едно Робърт Шекли :)... разкази с неочкван край.
цитирай
2. makont - Настръхнах, Гери!
17.10.2012 14:27
Нима може някой да избоде очите на икона, за да спаси ближния си, ами другите болни след това??? Има ли такъв егоизъм? Това даже и моята вятърничава Маешка глава не може да го допусне. Ще поосчетоводявам малко, и ще се успокоя, важното е, че очите са възстановени. Хей, много интересно си го написала, наистина се вързах. Прегръдки, Гери!
цитирай
3. razkazvachka - Еееее, ти си много готина - на Шекли още не му се вмествам и на малкото нокътче от пръстчето на левия крак...
17.10.2012 16:20
chinaware написа:
МНого обичам да те чета , и ако сравнението не те обижда , все едно Робърт Шекли :)... разкази с неочкван край.


благодаря, благодаря!
цитирай
4. razkazvachka - Студентката, която беше направила презентацията, каза, че го била чувала като история, но била забравила, докато хлапетата не я попитали...
17.10.2012 16:22
makont написа:
Нима може някой да избоде очите на икона, за да спаси ближния си, ами другите болни след това??? Има ли такъв егоизъм? Това даже и моята вятърничава Маешка глава не може да го допусне. Ще поосчетоводявам малко, и ще се успокоя, важното е, че очите са възстановени. Хей, много интересно си го написала, наистина се вързах. Прегръдки, Гери!

И понеже не била подготвена, казала си честно онова, което била чувала, а хлапетата се заинтригували... Не е лесно да накараш някое хлапе днес да те слуша...
цитирай
5. gkowachew - Майстор си, Гери!
17.10.2012 19:27
Винаги ще позная , че си го писала ти! Поздравления, мила!
цитирай
6. razkazvachka - Здрасти, докторе! Ми, да нещо съм се набутала в темата за носталгиите и не мога да изляза...
17.10.2012 20:02
gkowaЗchew написа:
Винаги ще позная , че си го писала ти! Поздравления, мила!

Благодаря ти! Много си любезен.
цитирай
7. yotovava - Хубав разказ,
17.10.2012 20:40
хареса ми :)
цитирай
8. sande - Санде: Поздрави, Гери, интересно нещо са наистина носталгиите ...
18.10.2012 05:29
България може без всеки от нас, но ние дали можем без нея? Непознати, невидими и неведоми са нишките, които ни свързват с отечеството и родната земя по един магичен начин. Както твоите икони.

Една жена, емигрантка в красива и богата европейска държава, разказваше преди време как на 24-ти май чула в колата си, пътувайки в чуждата страна, "Върви народе, възродени". Спряла, разплакала се. Почувствала с непреодолима сила, че България е в нея, с детството, с училището. Ще се върна, така решила. В тази страна, която е бедна и която напуснах с отврат. Такива ми ти работи.

Поздравления за емоционалния разказ!
цитирай
9. razkazvachka - добре дошла, Валя!
18.10.2012 09:33
yotovava написа:
хареса ми :)

цитирай
10. razkazvachka - Абе, знаеш ли - май не може без нас... защо иначе ще ни вика...
18.10.2012 09:33
sande написа:
България може без всеки от нас, но ние дали можем без нея? Непознати, невидими и неведоми са нишките, които ни свързват с отечеството и родната земя по един магичен начин. Както твоите икони.

Една жена, емигрантка в красива и богата европейска държава, разказваше преди време как на 24-ти май чула в колата си, пътувайки в чуждата страна, "Върви народе, възродени". Спряла, разплакала се. Почувствала с непреодолима сила, че България е в нея, с детството, с училището. Ще се върна, така решила. В тази страна, която е бедна и която напуснах с отврат. Такива ми ти работи.

Поздравления за емоционалния разказ!

цитирай
11. hristo27 - Интересно ми е да те чета!
18.10.2012 10:00
Интересно ми е да те чета!
цитирай
12. sparotok - !
18.10.2012 13:51
Страхотен разказ! За мене е особено ценен защото преди време се занимавах с иконопис:)

Поздрави!
цитирай
13. petra111222 - Прегръдка!
18.10.2012 15:56
Прегръдка!
цитирай
14. kleotemida - Вълнуващ разказ!
18.10.2012 16:18
Успя да ме разплачеш даже :).
цитирай
15. martiniki - нямам думи
19.10.2012 09:23
и аз като децата се облещих. Трогателна история, хич не разбрах как пуснах дъждовалната.
цитирай
16. razkazvachka - Добро утро, приятели!
20.10.2012 09:07
много ласкателни коментари...
не плачете - краят е добър
лошото е, че това е пролог от цял роман за историите на историята...
цитирай
17. monaliza121 - Koe e лошо и добро, после ще се разбере...
21.10.2012 07:57
бузите й бяха зачервени, а косата й бухнала –

Силен образ!

Поздрави!:)
цитирай
18. xxxx - макар че...
22.10.2012 10:01
ми стана много, едно такова...
хубаво. и свято.
а си мислех, че съм се изгубил.
цитирай
19. pevetsa - Ех, Гери,
28.10.2012 08:32
направо ми прониза сърцето ... :(
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: razkazvachka
Категория: Изкуство
Прочетен: 1124591
Постинги: 291
Коментари: 7478
Гласове: 22405
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930