Прочетен: 7246 Коментари: 26 Гласове:
Последна промяна: 03.12.2011 18:16
не е за премиера, нито за килима на Народното събрание
не е за пенсиите, нито за енергийната криза
не е за екокатастрофата, малоумието ни и задаващият се глад
това е приказка
за човешката природа,
която е невежа и жестока
Мостът на Кадина
Мостът се гърбеше над реката – тесен, без видимост, с дебели, леко изронени каменни стени. Винаги минавах по него, когато се бяхме накачили в колата всички командировани в тази част на окръга и винаги ги дразнех:
- Ей, дали ще го нацеля този път.
Те реагираха различно: или не ми обръщаха внимание, или учтиво протестираха, а Вера винаги пищеше – наистина я беше страх.
И мене наистина ме беше страх да карам колата по него, но те мислеха, че се шегувам. Винаги минавахме по широкия нов мост, после на центъра завивахме и по гърбавото мостче слизахме пак от другата страна. Струма си течеше весело – лятно плитка и бистра, а долу във вира рибетата си размахваха опашките, защото нямаше кой да ги уплаши.
Върбите се плацикаха покрай брега, а листата им грееха като усмивки на слънцето. Широко и бавно от горната страна на моста реката се разливаше, а тинестото дъно се виждаше почти черно през прозрачната вода. Не беше страшно.
Мостът, обаче, плашеше. Дали защото беше гърбав, дали защото беше тесен, а може би – защото беше някак недодялан, макар и да внушаваше чувство за здрав градеж.
Когато колата стигаше до върха на гърбицата, тя подскачаше като през праг, а мостът внезапно се разширяваше и денят си беше нормален, светъл ден – сякаш излизахме от сянка. Тайният и необясним страх изчезваше като въздишка.
Другия път пак минавах от там – да видя дали беше същото. Същото беше – страх по нанагорното, праг, въздишка, сянка зад гърба, светъл ден пред тебе.
Отдавна всички бяха слезли от колата и бяха влезли в новопостроената старинна къща на Младежкия дом, на долния етаж на която беше кафе-сладкарницата. Мотаех се около колата, но всъщност гледах към моста. Беше солиден и имаше два отвора на него – като малки шлемовидни прозорчета. Не може да е било заради преливането на водата – мостът бе по-висок от бреговете. Дали беше кух отвътре.
Докато се чудех, усетих как някой ме гледа усмихнато. Вдигнах очи, насреща, пред прозорците на кафе-сладкарницата, които гледаха към реката, имаше кръгла масичка и до нея седеше един много слабичък и много древен човечец.
-Прозорчета са – рече веднага, щом го погледнах. Там е била зазидана Кадина. Вътре има място колкото за една права жена.
Говореше му се на човека, а на мен не ми се влизаше при нетърпеливите ми да запалят цигара колеги, затова спрях при дядото на приказки. Той се зарадва и вдъхновението му дойде.
Разказа ми я надълго и нашироко, а където го гледах шокирано се върна да повтори още по веднъж – историята на младата невеста.
- Тука полето е широко и равно – бе започнал, а аз кимах, защото от месеци карах по пътищата между двата планински масива и пътят слизаше вълнообразно към реката, към голямото село насред равното.
- Реката няма преграда. Някога е имало гори и ручеи са слизали от планините, пълнели са я със снежна вода напролет или с дъждовна вода в ранното лято и есента. Реката се е разливала. Не е била днешната плитка бистра рекичка, а е гърмяла между каменните брегове на селото мътна и страшна. Всяко лято правели мостчета да преминават, а тя ги отнасяла. Карали така, докато по белия път от Града се задал непознат пътник и спрял до горещите извори в горния край на селото да измие уморени нозе и се разприказвал с хората. Оплакали му се, а той рекъл:
- Намерете ми осмина помощници от селото и ще ви направя здрав мост, вече няма реката да го отнася.
На село бързо се разнася приказката и докато стане време за вечеря, пътникът бил вече заобиколен от няколко здрави млади мъже, а старейшината го поканил да остане – имало до селското училище една пристройка, можел да живее там, а храна се надпреварвали да му носят невестите от селото.
Манол му било името на майстора и бил тръгнал надалече по пътя – чешми и мостове строил и всичко, дето имало сводове като врати към небето.
Започнали да оглеждат бреговете на реката на другия ден, мерили, кроили, пресмятал майсторът - гранитни камъни му трябвали и големи стари дъбове за подпори.
Насреща имало хълмове с древни светилища, а по поляните – разхвърляни камъни. Гората била стара и висока.
Проточили се всичките каруци от селото, керван направили, докарали материал. В това време други вадели пясък от реката и отвеждали застоялата вода по вади надолу, а майсторът с още четирима помощници подготвяли местата за темелите, където мостът щял да стъпи.
Повдигали брега, редели каменни блокове, а брегът неверен бил, поддавал, отдолу гореща вода бликала. Веднъж реката придошла и отнесла натрупаните за градеж камъни, но така дъното й се заздравило. В началото на лятото бреговете изсъхнали и работата потръгнала.
По цял ден се въртяли майсторите около моста, а невестите им се редували да носят обяд и вечеря.
Щом свършели работа и сядали да почиват, Манол се подпирал на каменния зид и гледал небето.
После ставал и отивал да довършва започнатата от него чешма с два чучура – един с гореща вода, а другия – със студена. Не давал на никой да му помага и не разбрали как успял да я направи.
После сядал до нея и гледал звездите.
А други очи загледали в него.
Млад бил и здрав, а и някак различен, привличал очите на местните хубавици – кръглолици, румени с изписани вежди и големи топлокафяви очи. Не ги поглеждал, работа имал. Но имало и други очи – присвити, пресметливи, ревниви и сметки имали да оправят.
Растял мостът, оставало малко. Изтощени били работниците. Майсторът гаснел като свещ и все по-мълчалив ставал.
Един от помощниците казал на невестата си да омеси баница и да опече петел, друг поръчал да им сготвят цяло шиле в казана – силата им изтичала, сякаш земята под моста я пиела.
А невестата на най-младия и най-веселия от помощниците на майстора – Кадина с малко дете на ръце – идела по два пъти на ден да донесе по нещо прясно месено, масло и мед, ябълки и шипково вино.
Следяли я през ограда очи на пренебрегната жена и с нож разсичали времето, за да я отстранят.
Прогръмяла една вечер лятна буря – изляла един тъмен облак вода над полето, реката заклокочила през стегнатото в моста място и отнесла някой и друг камък.
Седяли майсторите на завет в заслона, дето Манол го направил в началото над горещия извор. Рекъл им да си идат за през нощта.
Разотишли се и на сутринта идат отпочинали и весели без двама.
Иде най-после единият мрачен и казва:
- В селото разправят, че реката иска жертва, иначе ще отнесе моста пак.
- Глупости – рекъл Манол. – Момчета, дайте да направим моста двоен, а вътре ще оставим кухо, да съхне, когато реката се дигне и го залее. Ставайте да започваме.
- Нема го Стоян – рекъл един от помощниците. – Като идехме насам, Павлина го повика да й поправел вратника накъм овчарника.
- Помните ли как щеше да се жени за нея навремето – баща й, Ангел, чорбаджията не беше много съгласен, а тя го искаше. Докато се водеха войни у тях, Кадина му пресече пътя за хорото и го взе.
Смушкали се един друг, защото Стоян се задал. Мрачен бил и той и без дума да каже започнал да подава и да реди. А по едно време ритнал кофата с хоросана и се развикал на чирачето да забърка повече от гасената в ямата отстрани вар.
Изгаряло го съжалението на Павлина, че хубавата му булка все се навъртала край градежа и край майстора.
Работел, но не виждал вече моста, а очите на Кадина как се смеят, докато подава кърпа на майстора, колко са грижовни като подават гозба.
Змийче пуснала в пазвата му Павлина и това змийче се гърчело и шушнело.
Израснал мостът, извил се като троен свод над реката с четворни каменни колони и отвори в началото от двете страни.
Приказвали си все по-често майсторите, че трябвало да се вгради млада жена, за да не го отнася реката.
Манол не им обръщал внимание на приказките, но майсторите все по-често казвали на невестите си да не бързат да идат.
Кадина само идела по два пъти на ден, обикаляла ги и носела най-хубавото на Манол, а той не вдигал поглед към нея.
Стоян я следил, обаче и цветовете на лятото се смръзвали под тежкия му поглед в синьочерно.
Били почти накрая на градежа и Манол рекъл:
- Сега е време за мен да си тръгвам – вие знаете как да довършите.
Измил се на чешмата, дето я направил с един чучур гореща вода и с един студена, махнал им и се загубил надолу по пътя.
Захванали се за работа момчетата.
Затворили единия свод и седнали да починат в обедната жега преди да идат от другата страна и да затворят другия свод.
- Ех, да ще някоя булка сега да донесе студено вино от дълбоките мази – започнал някой, а друг промърморил:
- Коя първа дойде, да й вградим сянката, да държи мостът.
А после се умълчали, защото посред моста била паднала стройна сянка: Кадина била дошла с котле със студено мляко и търсела с поглед майстора.
Жегата блъснала Стоян в главата. Станал, хванал младата си невеста за подмишницата и я завлякъл до недовършения свод, а после я накарал да влезе в тясното място и започнал да зида. Разплакала се Кадина, замолила се, да я пусне да накърми детето си, а Стоян редил камък след камък и само един процеп оставил – да може да й поднасе малката рожба, да я накърми през него.
Разказваше старецът, а аз се бях втрещила.
- Такива са били хората – жесток е бил животът им, прости са били действията им – заключи.
Колегите ми бяха изпили по кафе и изпушили по една две цигари. Сега излизаха навън. Юлка вървеше в сянката на Вальо, а Нели, приятелката на жената на Вальо я гледаше пронизващо: в гърба й трябваше вече да има дупка като от нож.
Дядото закима:
- И тука ще излезе нещо. Хората са жестоки. Мостовете към света са върху темели от съперници.
Помислих си, как Юлка се сърдеше на Вальо, че не ще да я нарисува, а той се оправдаваше с ревността на жена си. Юлка бе голямата любов на Вальо, но той се бе оженил по сметка и имаше деца.
След двайсет години се върнах през Океана, а Юлка я нямаше. И никой не щеше да ми каже къде е. Тръгнах за центъра на града и там, на първата стена имаше пресен некролог.
А в градската галерия откриваха нова изложба. Изчаках да минат два дена и отидох да я видя: в центъра имаше портрет, сякаш рисуван от Майстора. Млада тъмнокоса жена застанала пред къща в стар стил, а зад нея се виждаха сводовете на Моста на Кадина.
Очите на Юлка светеха, излъчваха. Под картината пишеше цена с пет цифри, а под надписа пишеше „откупена”.
На изхода се сблъсках с Вальо – прегърбен и посивял. До него гордо пристъпваше жена му Венета, а очите й светеха от гордост с жълтия цвят на пресметливата слава. Нямаше как да ги избегна.
- Видя ли картината „Мостът на Кадина”? – попита Венета. – Шедьовърът на Вальо. Сега вече ще му направят изложба в Манхатън.
И всичките те щяха да минат по моста на Кадина през Атлантика. А мостът нямаше да падне, защото го държеше сянката на Юлка.
Човешко , твърде човешко .
Поздравления !
01.12.2011 21:48
01.12.2011 21:58
Мостовете към света са върху темели от съперници.
Затова не са към света, а само до другия бряг.
Човешко , твърде човешко .
Поздравления !
02.12.2011 13:06
Благодаря за четенето!
02.12.2011 13:11
Мостовете към света са върху темели от съперници.
Затова не са към света, а само до другия бряг.
Интересен паралел си направила - вграждането на човек (или сянката му) в архитектурна постройка и вграждането на човек в картина, хм... И картината става много търсена и ценна - както постройката - здрава и вечна (кръвта на човека ли, неговата информация ли - нещо дава живот на произведението и то става силно)... Направо си е за страх да си вдъхновител на нещо... Ама я да не изпадам и аз в невежество! :))))) Все пак - замислящо е...
Поздрави!
03.12.2011 09:49
03.12.2011 09:50
Интересен паралел си направила - вграждането на човек (или сянката му) в архитектурна постройка и вграждането на човек в картина, хм... И картината става много търсена и ценна - както постройката - здрава и вечна (кръвта на човека ли, неговата информация ли - нещо дава живот на произведението и то става силно)... Направо си е за страх да си вдъхновител на нещо... Ама я да не изпадам и аз в невежество! :))))) Все пак - замислящо е...
Поздрави!
Тъжно !
Както казваше Далчев:
Човек бе сътворен от кал, но
днес от желязо е света.
Радвам се, че си тук, razkazvachka!
03.12.2011 14:19
Тъжно !
03.12.2011 14:21
Както казваше Далчев:
Човек бе сътворен от кал, но
днес от желязо е света.
Радвам се, че си тук, razkazvachka!
Но пък желязото ръждясва, а по оня път минавам през няколко моста с движение само в едната лента, а другата - пропаднала и в ремонт - не могат явно майсторите нещо да нацелят, та и новият асфалт пропада
03.12.2011 18:21
Антон Дончев. Загубила съм някъде рисунката - на стари години трябва да се захващам да го рисувам, щото ми трябва тия дни...
А това с неСвестинския мост - не бях чувала такава варварска версия и бях много потресена - през последните двайсет години само веднъж съм минала с колата по него пак - и - гаден си е...
Днес, включително, имах странен "отзвук": "Може ли да си платим още (половината пари за курса), за да можем да го вземем в "човешки темп". За първи път има някой, който да се занимава с нас и да ни обяснява". :))))
No comment :)
04.12.2011 06:16
Днес, включително, имах странен "отзвук": "Може ли да си платим още (половината пари за курса), за да можем да го вземем в "човешки темп". За първи път има някой, който да се занимава с нас и да ни обяснява". :))))
No comment :)
след естественото начало - за да покажем на незнаещите неща, които отдавна би трябвало да знаят...
Някой го е правел за нас доста по- рано... оооооооооооооооооооооооооооооопс - ТОВА Е ТЕМА - сигурно няма да я набутам в тези приказки, но... скоро...
Поздравявам те!
Поздравявам те!
2. Любим линк
3. Децата...
4. Фонетично
5. Токио през очите на Лили
6. Термините в маркетинга
7. Кубрат счупил джиесемите в главите на синовете си и...
8. Маслов
9. думите
10. Легендата за Пастух
11. законът на привличането и още десет
12. звездите, изгорели за кьорфишек светлина
13. "Телеграфа" - Видин
14. Щолен
15. безоко е небето, а кой е точно моят аватар
16. пропорции
17. подарък за брат ми
18. N.B.
19. Balls
20. българския сложен календар
21. затъмнение - 04-01-2011
22. под водата няма сълзи
23. хубавото стихотворение
24. Илиана Димитрова
25. Народопсихология
26. измислена насън
27. 1 септември 2011
28. Бакаджиците
29. HERE I AM