Mutability :: Цъфналите ясени през май

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.05.2011 20:32 - Цъфналите ясени през май

Автор: razkazvachka Категория: Изкуство

Прочетен: 12285 Коментари: 68 Гласове:

Последна промяна: 14.05.2011 20:49

"Няма да се върна", беше казала Юлия на тръгване и не даде да я изпратят на аерогарата.
Беше краят на август, жегата бе непоносима, а полята бяха запуснати и прежълтели от жегата.

Септември я настигна слънчев в Монреал. Слънцето бе топло, не караше главата й да шуми, никъде нямаше помен от жълта пустош, улиците бяха подредени, а градинките сияеха и лекуваха наранения поглед.

В неделя отидоха на водопада. Невероятната синева на Ниагара и блестящаия воден прах по синята мушама, която й бяха дали се сливаха в тържествения грохот на водата и заглушаваха болката в ушите от гласове, които бяха останали далече. Не искаше да си представи дори обратния път.

После всичко започна отначало - с новите гледки, които постепенно остаряваха и новите шумове, които започнаха да се превръщат в разбираема реч и разбираеми сигнали.
Не можеше да каже, че живее лошо. Имаше приятелки, познаваше всички постоянни жители на квартала, имаше любими места, където ходеха познати вече хора. Не искаше да се обвързва, за първи път зависеше само от себе си и не бе никак зле.
"Ще се омъжа там", бе казала на тръгване, "и там ще си живея".

Отдавна болката, която я накара да тръгне, бе заглъхнала, но тя не се реши да се омъжи. Даже избягваше втора среща с евентуални кандидати. Ходеше на работа, ходеше на разходки, на екскурзии, на купони, на пазар. Участваше в клюките на приятелките си, гледаше телевизия, постепенно започна да участва в живота на квартала, а и на града.
Докато през един от поредицата септември бе излязла, както обикновено един понеделник сутрин и бе поела към метро станцията, където трябваше да хване влака за работа. Вдигна поглед към ясносиньото небе, огледа блесналите на слънцето червени и жълти цветя и чистите улици.... и потрепери от омерзение. Не можеше да ги гледа повече. Едни и същи, подредени стабилно като за снимка - всяка сутрин. Никога не бяха различни. Бяха й втръснали. Метростанцията пък бе многолюдна: имаше ги всякакви - тази сутрин бяха, обаче, необичайно грозни, шумни, плюещи по перона, даже имаше едни с мръсни дрехи - явно се връщаха от някаква акция.
Отиде на работа. Влезе с омерзение във фоайето и потърси къде да седне за минута.
- Хей, Джул - приветства я Мари, секретарката - нали ще дойдеш този уикенд до Конкорд ... о, но какво става с тебе, лошо ли ти е?
- Не - каза Юлия, като си мислеше, че не лъже - "просто не мога да ви понасям повече" - мислеше си, но в тоя момент осъзна какво й бе казала Мари.
- Къде да дойда?
- О, каква съм - засмя се Мари - но ти не си стигнала още до компютъра и не си си видяла пощата! Имаме покана от дружеството на феминистките за екскурзия до Конкорд - а после ще отидем да разгледаме Харвард.
- А! - каза Юлия - Това ми звучи добре. - И видимо живна.

Мотаеха се из сувенирните магазинчета на Конкорд. Беше започнало да вали - упорито, обилно, тежко, есенно. Докато на Юлия й прилоша пак от монотонния тътен на солените дъждовни струи по червено кафявите листа на буките, които бяха навсякъде наоколо между еднотипните дървени къщи. А после отидоха в някакъв местен музей. Резедава дървена къща. Голяма. Ввътре беше обширна, полутъмна и пълна със снимки. Имаше някакви други екскурзианти, които очевидно бяха на гости на местни семейства: възрастни, достолепни, вероятно много богати и много заслужили, за да имат домове в емблематичния град-музей Конкорд, където била обявена независимостта на Щатите.
Възрасстни двойки. Една от жените се придвижваше с помощта на метална рамка - колкото и да се усмихваше, не можеше да скрие чертите на болката при всяка стъпка.
Юлия я изгледа съчувствено и тъмнокафявият поглед на бабата, обезоръжен от болката, се взря в нея, с внезапна надежда да си поговори с приятел.
- Артрит - каза тя и Юлия кимна.
- Когато е влажно, не мога да си поема дъх от болка, а тука е ужасно влажно есента, а после става студено.
- Не можете ли да се преместите? - попита Юлия и жената се усмихна горчиво гордо.
- Синовете ми са в Ню Йорк - каза тя. - Една от дъщерите ми е в Ню Мексико, а другата е в Европа. Съпругът ми е през повечето време във Вашингтон. Момчетата ме викат при тях, но тука няма да остане никой. Аз трябва да стоя тука и да пазя дома.
Юлия премигна, без да разбира.
- Аз съм майката на семейството - каза простичко жената. - А тука е домът на децата ми. Трябва да стоя тука, за да има къде да се върнат, като тръгнат към корените си. Аз им пазя мястото. А вие от къде сте? - попита, без да прави пауза.
- От Монреал - каза Юлия и преглътна. "От България", помисли си, "където са децата ми. И..." - соленият дъжд напираше в носа й и тя бръкна в чантата си за носна кърпа. миг преди да се разкиха.
- О, при вас е по-студено - каза жената, после добави, че скоро ще отиде на операция и се надява да изкара идващата зима без болки.

Беше студена зима. Още през ноември заваля снегът и всичко стана ледено и пепеляво сиво.
Може да бе имало слънчеви дни. Юлия не можеше да си спомни. След екскурзията я хвана пневмония, а после се върна на работа и отначало бавно, а после - по-енергично се включи в цъкането на механизма.
През януари вдигна поглед и забеляза леда по улицата и гадните камари сняг по тротоарите, които общината не смогваше да почисти.
Отиде на работа и отвори компютъра. Пусна молба за отпуск, а после си поръча самолетен билет.
В един сив, заскрежен зимен ден, се добра до дома. Нямаше сняг, всичко беше невероятно запуснато, почерняло, мръсно, пусто.
Влезе в дома, който нямаше парно и беше много тъмен и студен. Посрещнаха я, бяха направили вечеря, бяха запалили печката с големи цепеници и тя излъчваше топлина, но Юлия бе замръзнала отвътре. Стана от масата и изми чинията и приборите си.
Не запомни следващите дни - беше на дъното на пропастта - беше направила грешка, но трябваше да се възстанови преди да се върне обратно в Монреал. Просто чакаше да мине необходимото време и се движеше сред сивата пустош на бедните си корени.
"Аз трябва да пазя дома на децата си" - понякога изскачаше в ушите й гласът на американката, която едвам ходеше в дъжда.
Нещо се преобръщаше в нея. Постепенно успя да изчисти дома си до приемливо състояние. Висеше в интернет през останалото време. Приятелките й ги нямаше - стояха си в къщи, а някои видя на снимките на некролозите по кварталните стълбове. Вътре в нея нямаше нито обич, нито мъка - нищо не се движеше. Бе ювелирно учтива и точна, говореше с всички, но вътре нямаше никой - нито дъх.

Докато една сутрин прозорецът й осъмна в зелена сянка. Беше май и градината бе нацъфтяла. Тя лично я бе подредила, но само заради самото подреждане - лесно беше. Хората наоколо я дразнеха с немарата си. Трябваше да им покаже как се прави и че не е толкова трудно.
Излезе в зеленото цветно-слънчево утро. Земята дишаше срещу нея, разгърнала цветни лехи като разтворена дреха.
Нещо се надигна в нея.
Страх. Да не загуби този дъх.
Носталгия, която накара ръцете й да милват цветята и младите дървета.
Насреща, по склоновете на внезапно засиялата майска гора се белееха нацъфтелите явори. Пееха птици.
И липсата се стовари върху нея като айсберг, който започна да се топи в потоци носталгия.
Не я пусна три години.
А после пропастта се беше затворила и земята бе отново равна.
Беше май и домът й бе навсякъде. Но трябваше да пази корените.
За да има къде да се връщат децата й.

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Върви, народе възродени!

Евил - банната приказка от неграмотни евилчета

Коментари

1. kleopatrasv - Прекрасна приказка, разказвачке и ...
14.05.2011 20:47

Прекрасна приказка, разказвачке и как само за един миг си успяла да обърнеш мисълта на героинята за този чудесен край.
Удоволствие беше за мен да прочета всичко това!