Mutability :: Няма пък!

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.03.2011 14:19 - Няма пък!

Автор: razkazvachka Категория: Изкуство

Прочетен: 19576 Коментари: 54 Гласове:

Последна промяна: 28.03.2011 23:31

Всичко стана заради бавното ми ходене и - донякъде заради навика на Геката да се движи и на екскурзия с добре изгладени панталони и бяла ризка. Сигурно сме им изглеждали на хората като част от местния хайлайф.
Иначе казано, мотаехме се из Лондон заради някакъв проект - едно звънко юлско утро - на предпоследния ден преди да се приберем. Бяхме тръгнали да разглеждаме музея на Виктория и Албърт, където са събрани експонати от всички краища на света, на който са се чувствали владетели - по-специално - Виктория.
Беше много рано по имперските стандарти и имахме време за мотаене. Слязохме на съответната спирка на метрото и попитахме момичето, което продаваше банички на изхода му срещу едно многопосочно кръстовище:
- Бихте ли ни казали по коя от всичките тези улици можем да стигнем до зоната на музеите (на картата е отбелязана като Мюзиъм Еъриа).
Русокоската ни погледна като някакви марсианци и рече:
- Какво е това?
- Кварталът до Хайд Парк, из който се намират Природонаучният музей, Музеят на Виктория и Албърт и още няколко музея - осветлявам я аз любезно.
Мацето вдига рамене и вика:
- Невър хърд ъв дем! - сиреч: "Не съм и чувала за тях!"
Геката искаше да пита друг, но на мен някак ми бе минал меракът да общувам с туземното население и затова го насочих към най-близката права отсечка от кръстовището, която се и оказа точната пътечка.
Музеите бяха затворени, затова продължихме през парка покрай златния паметник на Принц Албърт, около който се мотаеха две момчета с бели памучни панталони, зелени катаджийски жилетки и някакви инструменти за почистване в ръце и думаха на нашенски нещо по адрес на тийнейджърите, които бяха прескачали оградата на гробницата и бяха оставили употребявани презервативи.
Оказаха се Жоро и Боро от Асеновград. След като установихме контакт, Геката вече успокоен, че не само аз думам нещо по адрес на туземните племена в рамките на зелените поля на метрополията, продължи към Серпантината - двукилометровото плитко езеро, което крал Джордж наредил да направят за любимата му кралица Каролина, която искала да язди и да се вози на лодка покрай нещо по-цивилизовано и по вода по-чистa от гъстата кафява Темза. (Джордж е оня крал, който изтървал работата със събирането на данъците от веселия щат Масачусетс навремето - и докато блейкал, печените местни момчета сглобили оня документ, който и до ден днешен се тачи като Декларация за независимостта на Съединените щати на Америка. )
Та, мотаехме си се покрай "Лидо", където лондонската аристокрация се отбива на по бира докато си разхожда кучетата, минахме по мостчето и един наперен лебед веднага плувна накъм нас с надеждата да получи парче кифла или там каквото обичайно им дават - по думите на писателя Удхаус - българските културни аташета и други видове разузнавачи под прикритие.
- Къш, бе! - казах му аз - Не сме културни аташета!
Лебедът вдигна гордо човка и наду платната към другия бряг.
- Моля, Сър! Извинете, Сър! - чух в това време един почтителен баритон зад гърба си и се обърнах.
Един от местните пазачи на частните зони до езерото се суетеше около изгладения и ухаещ на парфюм за бръснене Гека и се опитваше да изкопчи от него инфо след колко време би било удобно на сър-а той да дойде да почисти ивицата, нацвъкана от патките през нощта, без да му създава неудобство.
Геката, който рано сутрин си седи на ушите, изобщо не разбра за какво става въпрос, но кимна любезно и насочи изгладените до остро ръбове на панталоните си по посока на изгрева, хвана ме за ръка и достолепно заплува извън зоната на чистаческата юрисдикция, съпроводен от благодарности и поклони.
- Брей! - викам - Мило, тебе те взеха за лорд.

- А! - рече доволно Геката в стил лорд Емсуърт. - Като е така, дай да отидем пак до Бъкингам и да се снимаме пред портата.
Първо минахме покрай старите конюшни, помещенията за соколите и за обслужващия персонал, а после завихме и се озовахме пред портите на кралската резиденция, където в този ранен час я нямаше обичайната тълпа турсти, но пък за сметка на това бе пълно с тържествено облечени, но посмачкани от целонощния бал видни английски грозници.

Явно бяхме попаднали на сутринта след някое от 22-те награждавания на разни заслужили особи с благороднически титли.
И сега те излизаха на тумби, сбогуваха се и си чакаха превоза от ролсройси и файтони в зависимост колко наблизо са настанени.

Не ги снимахме отблизо, но сред старите дами с невероятни шапки имаше и млада двойка с бебе. Много удобно - отиваш на бал в двореца и можеш да вземеш бебето със себе си.

Позагледах ги - бижутата явно бяха прибрани и отнесени на съхранение вече.

Помотахме се наоколо десетина минути, пък после се насочихме покрай тържествено украсения Пал Мал надолу покрай парка Сейнт Джеймс и директно през зоната с тежкарските клубове накъм площада Трафалгар. Нямахме конкретна посока, просто се мотаехме и зяпахме.

В един момент се озовахме пред две поредни витрини - магазините вече бяха отворени. На едната витрина се виждаше малък снежнобял уред с нахапана ябълка в дъговидна разцветка отгоре и обявена цена от 920 паунда.
На другата витрина не се виждаше нищо, но любезният младеж на вратата явно хареса лъснатия лордовски вид на Геката и ни покани.
Ние сме на принципа: "щом ни канят, да отидем".
След броени секунди се оказахме насред просторното празно фоайе на магазин за бижута.
Двама души си говореха нещо учтиво над едно парче черно кадифе, поръсено обилно с едни ръмбави светли камъчета, а на дългата страна на щанда друг любезен продавач реши, че трябва да насочи вниманието на мадам т.е. - моето - към един кехлибарен искрящ камък.
Геката се загледа, щото у наше село няма да видиш такива камичета много нагъсто.
Аз, обаче, реших да се възползвам от случая и рекох: "Не, това не ми харесва, нямате ли нещо - и тука погледнах към купчината дребни диаманти на съседния щанд..."
- О, но разбира се - рече продавачът и докато шокираният от нахалството ми Гека все още стоеше с глътнат език - ме обзаведе с едно тънко колие, което искреше в чиста бяла светлина. И го премерих. Аз съм мургава. А това нещице ми лепна като че ли цял живот си е било мое. Сетих се за един пасаж от "Ромео и Жулиета", където я сравняват със светъл камък в ухото на етиопец...
Както и да е.
Изкопах най-дълбоките си залежи на желязна воля и мълчаливо се обърнах към Геката да ми го разкопчее и да го върне на продавача, който независимо от това му благодари учтиво и ни изпрати до вратата, от където ние се шмугнахме в компютърния магазин, където ни беше по-лесно да разгледаме, да откажем и да излезем.
- Ей, мило, ама това бяха диаманти! - рече Геката. - Колко ли струват?
- Нали знаеш оня виц - започнах аз...
- Кой виц? - попита Геката, който никога не помни вицове.
- Ами преди четиридесетина години някъде в съветския град Калуга имало конкурс за главен счетоводител. Явили се близо хиляда кандидати. Изпитът бил следният: пред една комисия от трима души имало купчина пари. Председателят на комисията грабвал неопределено количество в ръце и кандидатът трябвало да познае колко е взел. Някъде на 345ия кандидат станало така, че човекът познал точното количество. Смаяната комисия повторила и потретила изпита и всеки път човекът отгатвал точно до копейка.
- Лелеее, това как го правиш? - попитали кандидата.
- Имам си дарба - като ги видя и знам колко са!
- Невероятно! Такъв човек ни трябва! - рекли от комисията - Идете в края на коридора в личен състав и попълнете молба, от понеделник започвате.
Човекът си тръгнал и никой нищо не чул повече за него.
Преди десетина години пред един от многото бижутерийни магазини на Шанз Елизе спира ройс, а от него слизат възрастен господин и млада русокоса госпожица, влизат в магазина и дядката казва: "Скъпа, искам да ти подаря най-скъпото бижу за рождения ти ден!" Мацката, която си знаела човека, само попитала: "Но как ще разберем кое е най-скъпото, тук няма обявени цени!" Човекът се огледал, фиксирал една диамантена огърлица и казал - "Ето, това е, два милиона и половина!"
Докато смаяните продавачки се суетяли наоколо, човекът започнал да вади пачки банкноти от всичките си джобове и да ги броят.
По едно време най-смелата и най-красивата продавачка се престрашила и попитала: " Извинете ме за любопитството, господине, но мога ли да ви попитам нещо?" "Разбира се, дете мое!" рекъл милионерът. "Как познахте кое е най-скъпото бижу и колко струва?" "А, имам си специална дарба", рекъл човекът, "като видя нещо, веднага знам колко струва!" "Ами, продължила несигурно продавачката, как така един такъв изискан и богат господин като Вас, плюс това с такава необичайна дарба, носи пари в брой? Нямаше ли да е по-лесно просто да ми напишете чек?" Възрастният човек се усмихнал: "О, скъпа, аз ако можех да пиша, знаете ли какъв щях да съм сега?" Момичетата останали да се чудят, докато той тихичко добавил: "Главен счетоводител на град Калуга".
Геката се развесели и отидохме да разглеждаме музеите. На другия ден се прибрахме и отидохме да нагледаме картофените насаждения.

А сега настана една красива пролет и Геката се стегна да посади пак картофи. Остави ме с надеждата да напиша нещо за необходимостта всеки български гражданин да се стегне и да отиде да си посади картофите.
Ама, кой знае защо се сетих за диамантите.
За усещането, което дава една диамантена огърлица.
Когато стоях там пред огледалото, даже не я гледах. Сиянието на кристализиралите въглеводороди кара човек да се чувства различно: топла, чиста, бяла светлина, която отваря пространства и те кара да забравиш... да забравиш...
Няма пък!

Нагоре

Гласувай:

Прочелите постинга прочетоха и:

Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
Тетрадки
Стенописи от Диан Костов Костинброд

Следващ постинг

Предишен постинг

Икебана

Рибките в аквариума

Коментари

1. ketcakuatl - АРИСТОТЕЛ:
27.03.2011 14:35

,,Ако не е истина - то добре е измислено."