Това е експериментален текст
и поздрав
за читател  192192 - Валя Йотова
и 14000ия глас - 13:04 - vanex

Безусловен контрол 2
Йоанна
Рибките в аквариума
Нанчето не можеше да разбере манията на татко си внезапно да прави аквариуми и да отглежда рибки.  Беше чула как си говорят с майка й, че трябва да има  любимци, за които децата да се грижат.  Но тя не разбираше защо трябва да гледат гупи и червеноперки - дребни, безлични рибета.
Нейният контакт с рибите беше в плитката рекичка под градината на баба й на село: от април месец можеха да газят из реката и да хващат мънички дребнички рибки в кофичка или в бялата забрадка на баба й, или да бъркат под камъните за едрите мренки, или да захлупват бързо с шепи писковците по пясъчното дъно. После ги слагаха във вирчета, оградени с пясъчна дига от реката, а като свършеше ловът - изваждаха едрите риби и ги носеха на баба си да ги опържи, а после разваляха пясъчната стена, за да могат мъничките да си отидат в реката, защото вирчетата се нагряваха от слънцето и на рибките не им беше добре. В реката имаше водни бълхи, буболечки разни, водомерки и водни кончета, жаби и попови лъжички, рачета, паяци, мухи еднодневки, водни змии - изобщо, бъкаше от живот в най-разнообразни форми и размери. За всички имаше храна. А бреговете на речицата бяха обрасли с дива мента и лютичета, всякакви хвощове и водни растения, водна леща и жабуняк, цветя най-различни, коприва, храсталаци, черници, брястове и орехи.
Аквариумите бяха два: един за големите риби, друг - за майките и бебетата рибки.
Имаше едър пясък и камъчета за дъното, малко водорасли и малко миди и рапани.  Почти приличаше на парченце река.
Изобщо не приличаше на морето. Нанчето беше ходила вече веднъж и много й хареса. Имаше огромни бели плажове с много   миди, водорасли, всякакви рачета, охлюви, морски игли, медузи, калканчета, които ловяха в пясъка на плиткото, сребристи дълги морски змии, всякакви рибки в дълбокото при кея, даже - тънки акулки-бебета. 
Оказа се още, че в аквариума трябва да се сложи помпичка за въздух и светлина, защото водата не течеше и не изтичаше наникъде.
Също така се оказа, че всяка седмица трябваше да сменят водата и да мият внимателно стените, дъното, пясъка, камъните, помпичката, да преваряват вода, да я чакат да изстине и да я наливат, после да изсипят всички рибки, които преди това бяха изловили и сложили в един буркан. Абе, тежка и мъчителна работа.
- Какво ще стане - беше попитала още първата събота татко си - ако не сменим водата?
- Ами рибките нали се хранят и после замърсяват водата - започна татко й, - ще я замърсят, въздухът няма да е достатъчен, защото всичко ще е замърсено - и тогава няма да имат нито въздух, нито чиста вода, нито чиста храна. Ще умрат.
И Нанчето всеки път питаше кога ще ги пуснат, затова накрая татко й се отказа да гледа риби и ги дадоха на други хора, които  започнаха да се трудят всяка събота и неделя да им сменят водата и да мият всичко в аквариума.
А Нанчето и майка й и татко й започнаха да ходят на Острова на Марица, където водата си течеше прозрачно светлокафява, имаше големи речни миди, риби, жаби, змийки, буболечки всякакви, комари и мушици, птици и изобщо всичко, което си е създадено извън аквариума на свобода от който и да беше създал природата.

- Земята е като огромен космически кораб - каза веднъж таткото на Нанчето. - Ако го напуснем, трябва да носим скафандри и големи туби с въздух, за да дишаме.
- Значи ние сме затворени на Земята като в голям аквариум? - попита Нанчето.
- Нещо такова - каза татко й с усмивка.
- И какво ще стане когато рибките замърсят аквариума - започна да се притеснява момичето.
- Няма да е толкова скоро - смееха се възрастните.

Не можеха да си представят,  че вече  замърсяването на аквариума бе стигнало до предела.


Ани се разхождаше по плажа, обута с обувки и чорапи, а бистрата и студена морска вода се плискаше в лъскави камъни с гаден цвят. Имаше и мидени черупки, а и дребни, изгладени от прибоя камъчета с червен и жълтозелен цвят. Ани се наведе и събра десетина - искаше да ги сложи в саксията около онова зелено растение, което Хан - хазяина й - бе оставил на нейните грижи.
- Това е здравец - каза й Хан, който беше виетнамец, но имал четвъртинка китайска кръв.
- Хе, здравецът не е такъв - каза Ани - но после се отказа да спори, защото се сети, че Хан й бе връчил китката - нещо като домашно любимче - без значение какво й беше името. Защо да не бъдеше "здравец"?
След като събра камъчетата, Ани ги сложи внимателно в свития на фуния вестник, защото навсякъде по плажа имаше табели с предупреждения да не се събират миди и камъчета.
През равни интервали на по 200 метра от плажа навътре в залива се проточваха огромните тръби на градската канализация. Водата беше бистра, имаше живот в залива, даже хората се къпеха в морето,  но в града имаше здрава индустрия...
Докато миеше с течен перилен препарат камъчетата в банята, Ани се сети за аквариума, който трябваше да почистват с баща й всяка седмица. Тези тук камъчета бяха много по-хлъзгави и миризмата им беше отвратителна. Изми ги и ги остави в саксията, а на другия ден се наложи пак да ги измие. На третия ден ги изхврли отвън на чакълената пътека.  Там стояха добре.
Градчето - предградие на университетския град - имаше подредени квартали с най-разнообразни дървени къщи, спретнати морави и цветни лехи, високи дървета - по колите нямаше прах, а есенните цветя грееха оранжево-алени. И все пак нивото на замърсяване трябва да беше доста голямо. Веднъж бе отсъствала две седмици и като се върна блестящият дървен паркет в стаята й бе покрит с червеникав мъх.

Това бе в една мразовита ноемврийска неделя. В понеделника Ани отиде в Института малко по-рано от обичайното. Кафето тъкмо бе отворило и бършеха повърхностите с вода и оцет.
- Заради гъбичките - каза усмихнатото момиче при кафе машината.
Горе, в лабораторията нямаше прах. Нито гъбички.
Но там голямата машина в централното изолирано помещение, жужеше и съгласуваше честотата си с честотата на мозъка - тя имаше картините на всеки от членовете на екипа и ги разпознаваше, но нейната честота бе съобразена така, че максимално да покрива разликите.
В началото на Ани й прилошаваше само като влезеше през двойните прозрачни врати в отдела. В съзнанието й бяха избухвали идеи, каквито не предполагаше, че може да постигне, а после бе откривала, че са част от проектите на колегите й. Телепатичната машина бомбардираше съзнанието й с чужди идеи, а Ани мислеше, че се разболява.
После беше станал инцидентът с онази жена. Имаше лекция, на която присъстваше и съпругата на професора - снажна, руса, кръглолица и розовобяла дама с мек баритон. Внезапно бе изпаднала в хистерия, когато я бяха попитали къде да намерят тоалетната.
Ани я бе гледала внимателно докато тя пищеше и си бе помислила, че й прилича повече на мъж.  После бе забравила, но вечерта беше Денят на благодарността и колегите й се бяха изнесли да празнуват рано, а Ани беше настинала и не й се ходеше на частни партита, затова остана в библиотеката на един от терминалите и ровеше из старите книги. Беше светло и тихо, но сякаш всичко бе живо. Ани откри, че няма нужда да чете - взимаше книгата и я отгръщаше, а после седеше унесено и съдържанието се пренасяше в съзнанието й. Тя обаче реши да си води бележки - на ръка - със смесени стенографски сигли и нейни собствени съкращения.
Машината беше навсякъде наоколо, но не можеше да чете ръкописа й.
- Това не е никакво писмо - каза.
- Защо сега трябва да ми говориш? - помисли си Ани. - Изкарваш ми ангелите, започвам да си мисля, че откачам. Не може ли да си продължиш с абстрактното внушение?
- Аз съм лингвистична машина - не мога да не говоря. - Пак каза машината с отчетлив глас - беше женски, леко писклив.
- Няма с кого да говоря днес, само ти си наоколо.
В това време Ани се опитваше да намери една статия от шефа на отделението. Внезапно се разтвори неговия личен файл с кодове за достъп. Ани се стресна, но гласът на машината бе изчезнал, като бе оставил ясно формулирания въпрос: "Искаш ли да ти покажа най-интересните лични проекти?"
Мониторът стана сребрист и се раздели на четири.


На другия ден отидоха с още няколко души на острова с крепостта. Беше сиво и сиви вълни се плискаха в грубия вълнолом, а насреща минаваше някакъв стар кораб, боядисан в черно и с бял надпис. Моряците подвикваха нещо, но шумът на океана го заглушаваше.
- Замърсяването стига до своите пределни граници - внезапно се отвори диалогово виртуално поле в полезрението на Ани. -
Няма много време. А и механизмът на нагревателя се е повредил. Скоро трябва да се почисти аквариумът.
- Какви ги плещиш - ядоса се Ани, но оная част от машината, която се бе пренесла в съзнанието й, потисна гнева й.
- Няма време - повтори се внушението. 
- Усещаш ли вибрациите: океанът удря по земята, ще разкъса оня древен ръб преди да започне почистването. 
- Добре - помисли си Ани - значи пак ще трябва да създам ментален клонинг. -  Това страшно я уморяваше.

- Хайде, - викаха я другите от групата. - Студено е, хайде да ходим на топло.
Ани отиде с тях в заведението под хълма и пиха грог.  Дойдоха още трима души. Единият имаше златна верижка, другият беше брадат и се казваше Бил, а третият беше някакъв русоляв тип,  който се оказа момчето от кварталната фирма за даване на коли под наем.  Започнаха да говорят за надвисналата еко катастрофа. Всички бяха наясно, но сякаш това не ги тревожеше.
- А вие какво правите по въпроса? - попита Ани.
- Ние ли? - изненадаха се те. - Има си хора, работи се, лабораториите работят денонощно.  Какво можем да направим ние - като се стигне до нас, ние си гледаме нашата работа.
- А ти с какво се занимаваш? - попита един от новодошлите и Снежа от старата й компания побърза да отговори:
- Тя е от скоро и е сама.
- Не, не - каза Ани, но не й обърнаха внимание, а започнаха  да й искат телефонния номер.
- Защо съм тук - обърна се тя към Мила - ти знаеш?
- Не знам - захили се Мила. - Откъде да знам?
Ани занемя пред тая наглост.
Отклони поглед от нея и се втренчи в рекламната брошура, оставена на масата от някого. На първата страница се мъдреше снимката на познатата й сграда.
- Това е Лабораторията - захвана се да я осветлява  най-възрастният, оня със златната верижка. - Била ли си вече там? Искаш ли да те заведа утре да я разгледаме?
- Не, благодаря - каза Ани. - За утре имам други планове.
После ги остави да ходят в центъра на града на дискотека и се прибра с метрото.
Хан се разхождаше с прахосмукачка в ръка по нейния етаж и подовете на кухнята и дневната бяха огледално почистени.
- Здрасти - рече й Хан - много се уморяваш май напоследък - ще ме пуснеш ли да почистя пода и в твоята стая?
Ани отключи и метна чантата на нощнато шкафче. 
- Някакъв мъж със златна верижка те търси преди малко - каза Хан - Мила го докара с нейната кола.
Ани не отговори само защото бе побесняла.
- Казах му, че нямаш време. - каза Хан и тя благодарно кимна.
Той се помота из стаята - нямаше много за чистене - стигна до скрина, на който имаше снимки на Института.
- А, това е Лабораторията! - каза със страхопочитание Хан и Ани се ухили вътрешно. - Била ли си вече там?
- Да, - каза тя уморено - всеки ден ходя - нали там работя.
После го погледна. Хан стоеше с прахосмукачка в ръка и я зяпаше.
Топуркане на боси крачета по стълбите го стресна: петгодишният му син връхлетя - имаше нов роботски шлем и син меч. Ани се засмя.
- Искаш ли да ми дойдеш на гости на работата - попита тя - в неделя ще има състезание на робокари.
- Не-не - замънка Хан - ние ще го гледаме по телевизията.
А малкото момченце вече бе докопало парфюма на Ани и пръскаше усилено ръкохватката на меча си. И той като нея страдаше от липсата на аромати и се бе зарадвал, когато тя бе излязла в една неделна утрин до центъра на града и бе купила цял комплект френски парфюм на промоция. Другите бяха решили, че й трябва за срещи.
- Хей, какво правиш? - скара се Хан на синчето си, като гледаше Ани стреснато - изхаби ти парфюма.
- Ами той е затова - каза Ани - тука нищо не мирише като у дома и го взех да си го пръскам в стаята. Ако го нося навън, хората си мислят какво ли не.
- Мирише на пчелички - каза малкият. - Сега аз съм Земният воин и мечът ми ще жужи като пчелички.
- Да, - каза Ани - а светът ще ухае на мед и цъфнала градина.






 

Аман от простотиите ти!

по-точно да ги послушаме....
Песента ми е любима.
Валя

трябва да бъдат разкавани и преразказвани, дано нещо остане в Паметта! :)))

де го Геката, ба?
За него ида
чак от Либия!

Първата част ми хареса повече, някак по-земна и човешка, внушението пак се разбираше ясно.А за класиката на края само адмирации. Поздрави и продължение!

Точно слушах едно предаване по руската телевизия за космонавтите, които изпадат в странно състояние на мозъка - телепатични видения - нещо подобно е

тук пускам готовите парченца...

Но си прочетох всичко без да се трогна кой реве, кой се сърди и т.н. Слабо е да кажа - много ми харесва!! Приятна вечер, Разказвачке!

Клипът на Uriah Heep е върховен!
Благодаря ти!

Сега е време да оставя за малко блога и да ходя да видя дали се е сварил боба:))))

А и песента в добавка ...Браво ,Шехерезада !
Благодаря ти ,мила !

Знаеш защо :)))))))
В момента проблемът е много сериозен, но повечето хора се държат като в кръчма, където някой друг е нарочен да плати сметката :(
Да, да, ама НЕ!

хохо

за ядрената криза в Япония и страхът, който ме обзе, когато ясно си представих колко АЕЦ-а има навсякъде по Земята... Текстът няма нищо общо с това, просто споделям "обзелото" ме чувство, докато го четях... Поздрави, Разказвачке!)

А също и за земетръсната линия по дъното на Океана, а също и за всички аеци, по-дърти от АЕЦа нашенски и чиито стари блокове не са херметизирани...

Е те това е!!! Вид телепатия май...:))) А клипа не го слушах, сега ще наваксам!

Ако може със здравец, ама нашенски. Дай да си го вземем това дете Ани във нашето време, че там много абстрактно, ще го уморят. Няма да се фъска с парфюм, тук все още мирише на цветя, особено през пролетта, надявам се да не загубим всичко това. Усмивки и спорен ден!

... Мен все повече ме вълнува това, че Човека е на път да стане майкоубиец, да убие майка си, неговата люлка, неговата кърмилница - Природата, Земята....

за твоята фантазия как ми действа-разбиващо.Запращаш ме от едната аз към другата аз. Между другото-сменихме аквариума с котка след като втората се опита да се гмурка с цел-риболов
от Лабораториите ми лъха на стерилност

мила Шехерезада!
Бих предложила текста, ако имаше кой да ме чуе, на преподавателите по човек и природа в училище.От там се започва!
Героят-виетнамец е 1:1.Скромни, тихи, работливи, чистофайници. Едва ли има друг народ по света, който като тях да цени мира, свободата, природата и чистотата.
Моите адмирации!

Да не би тоя дето държи Земята, да ни почна от Япония. Кога ли ще дойде до нас?

ЗАЩО НЕ СИ ПОКАЖЕ КИРЛИВИТЕ РИЗИ
И ДА НАПИШЕ НЕЩО
НЕПРОСТАШКО????????

ФАК , ФАК , ФАК
ОТ МЕН,
С ЦЯЛАТА АРТИЛЕРИЯ!

рАЗКАЗЧЕ,
СМЕЙ ДАМЕ ИЗТРИЕШ!!!!!

ТЕЗИ ЛУДИТЕ ОТ ДРУГО НЕ РАЗБИРАТ,
САМО ОТ ТОЯГА
ПО ДЕБЕЛИТЕ
ЗАДНИЦИ!!!!!!!!!!!!

ВЕЧНО ТВОЙ РИЦАР
ПЕГАС08-
КИЛЪРЪТ!

мушкаха се под миндера по време на ядене и чакаха търпеливо да им се даде тяхното.
Лабораторията - не съм я започнала още - само обикалям около нея....

А, този е истински - само му смених името:)))))))

Няма как да те изтрия при това положение, ама друг път слагай Т на фак?

В тази напрегната обстановка на север и на юг от нас, при този ужас, който изживяват хората, не ми се пише какво да е. Дори не ми се влиза в блога, като виждам как продължават да се ръсят простотии на какви ли не теми... Аз съм на принципа "Ако нямаш какво да кажеш или не знаеш как да го кажеш - мълчи си." Но... да не измествам темата. Моля се да издържи оня ръб на огромния аквариум, в който сме всички... Моля се Природата да усмири гнева си (роден вероятно от безумията на хората)...

Благодаря за четенето и коментара, Слава!

Коя е на аватара ти,ти толкова ли си грозна, че не смееш да се покажеш?

Честита пролет!
Живот и радости за всички рибки в аквариума! Да сме сговорчиви и щастливи и природата ще се справи с всички беди!

Честита пролет! Бъди много усмихната и да ни разказваш още сладки приказки!:)

днес е двадесет и втори.Пожелавам ти хубава пролет и много добри емоции през пролетните дни.С почит.

И нека светът да ухае на мед и цъфнала градина!:)

Чудесен разказ и песента е чудесна!Поздрав!

Когато в лятна вечер нагазиш в тревата на пчелина, те посреща дружната песен на летящите до тъмно пчели. Провираш се между кошерите близо, много близо, така че да усетиш по скоро, отколкото да чуеш, морното им затихващо бучене, идващо от домовете им, сякаш довършват нещо или планират утрешния ден, някак заговорнически... На прилетната дъска тупват тежко окъснели пчели, а от къщичките се носи сладкият аромат на цветен прашец и нектар, на мед и обикновени бисквити... В тревите отначало тихо, а после все по-силно засвирват щурци, в близките клони запява славей... полъхва ветрец и донася мириса на прясно косено сено... Слънцето се спуска зад близките хълмове...

... пак се отнесох.

Поздрав! :)

Барона

Хубава, цветна, уханна и плодоносна пролет на всички вас!