Ужасно я заболя отначало.
- Извинявай - беше написал веднъж Филип. - Няма да ти досаждам повече.
През съзнанието й минаха  считаните за обичайни, но не типични за нея мисли:
- Няма какво повече да предложиш... Защо не оставиш човека на мира... Сега, когато имам проблем, точно сега се измъква.... 
Болеше я. Беше жива. Продължи да изследва границите на болка - усещаше я навсякъде! Болеше я цялото й съзнание. Болката я изпълваше с радост: най-после се бе върнала от сенките  и можеше да продължи.
Беше благодарна за това. Рационалното в нея доминираше пак, но нямаше как да обясни на Филип колко му е задължена. Той бе останал във времето на вертикалните градове и връзката й с него бе само през мислофона. Дори и така усещаше нагряване на невроните, когато той мислеше за нея.
- Добре,-  каза си. -  Какво пък. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде съм. ..............................................................................................................................................................
Беше сияен и мразовит зимен ден в края на януари. Ани се разхождаше из квартала: беше странно, че вече пет месеца не бе намерила време да повърви пеш и да разгледа  какво има оттатък спирката на метрото. 
Имаше тиха асфалтирана уличка с празни дървени къщи със слепи прозорци и надписи: "Дава се под наем".  Видя й се странно, че толкова много къщи бяха необитаеми.
Продължи по уличката, която я изведе зад местната катедрала  - "Света Ана" пишеше на свода на парадния вход, а зад нея бе градинката с гробището. Църквата също бе със слепи прозорци.  Отпред имаше хора, но това не намаляваше  усещането за пустота.
Въздухът бе много студен. Пронизваше я и тя тръгна да се връща обратно - по тротоара от предната страна на църквата, който слизаше плавно надолу към филиала на Азиатската банка и китайския супермаркет.  Ани обичаше да пазарува там. Още първият път един любезен възрастен продавач й бе показал как етикетите на най-пресните плодове и зеленчуци бяха разменени - така че редовните клиенти пазаруваха по-евтино, а случайните купуваха по-скъпо стоките от предния ден.
Ани се усмихна на себе си - бяха й казали, че работи  като азиатка - а това бе комплимент,  бе спечелила уважението им.
Сега, обаче, нямаше за цел да ходи в супера, а се загледа в пъстрите фирми от другата страна на улицата. Една от тях обявяваше "Френско кафе" и Ани се почуди как не го е видяла до тогава, прекоси улицата и отиде да го опита. Не бе по-различно на вкус от блудкавите кафета на Дънкин, но пък го сервираха с петифури, които миришеха на хубаво.
- Боледували ли сте, мадам? - попита любезната жена зад щанда  - явно собственичката на магазинчето, която можеше да си позволи да си поговори с единствената клиентка в неделя следобед.
- Да - изненадано каза Ани - как познахте?
- Нямате цвят, мила - каза жената - като сянка сте.
- А, 70-килограмова сняка - засмя се Ани, но жената поклати глава и избута изпод  щанда един кантар - Ани свали тежкото кожено яке и стъпи на него.
- 54 - каза жената - с ботушите и всичкото зимно облекло.
После добави още две петифури, щедро накачулени с бита сметана и шоколад.
Ани се зачуди дали това бе номер за хващане на клиенти или просто жената бе самотна и търсеше компания, когато неочаквано тя каза:
- Много малко  от завърналите се успяват да се върнат от света на сенките.
А после влязоха три жени и Ани се измъкна.

Беше дала съгласие. А после внезапно се бе раздвоила и силното й Аз бе изпратено на някаква мисия. Останалото от нея искаше да знае. Предупредиха я, че е опасно.
Тя, обаче, нямаше какво да губи - поне така си мислеше.
Оказа се, че наистина е опасно. Светът бе станал сиво радиоактивно място. Всеки ден проектираха аватари от нея  напред-назад във време-пространството.  Бе донесла сведения от няколко пласта в тъканта на времето. И се бе изтощила - накрая, притеснени, бяха я сложили на системи, за да задържат последния й аватар.
Тя се бе оказала здраво момиче - помнеше всичко - Азът й не работеше емоционално, но имаше воля и чувство за отговорност.  Сега бе станала по-добра: по-търрпелива към хората, питаше и беше компетентна да оказва помощ, но вътрешно не се задвижваше.  Не усещаше нищо.
В паметта й бе един момент от преди.... 2000 години - когато бе унизена от една изхабена възрастна преподавателка в университета - "Нека се случи така, че да живеете 20 години повече от отреденото ви време - подарявам ви 20-те последни години от моя живот" - бе казала Ани.
Дали сега липсата на емоционална памет бе в следствие на това обещание?

Аватарът посстепенно се изпълваше с живот.  Ани, обаче, нямаше сили да остане на този етап в Института. А вече я чакаха у дома от другата страна на Океана. И тя се върна.
Отне й две години и половина да възвърне по-голямата част от себе си и да изпълни аватара си.
Понякога съжаляваше, че не изчака своето активно първо Аз да се върне, но то явно бе заето с матриците, които коригираха тъканта на времето.
Другите - сякаш обелени прозрачни фолия  - тънки отражения на Аза й - се бяха стопили, но паметта им се  бе присъединила към нарастващия жизнен нов Аз.  Общуването с хората вече й доставяше удоволствие, а липсата на хора я изпълваше със самота и чувство за загуба на време.  Трябваше да чака. Тук не бе сигурна какво точно и в какъв ред. Само знаеше, че всичко е моделирано, само трябваше да се изчака.
Междувременно се опитваше да ходи. Беше непосилно да изкачи един 5-метров рид и цял месец тренира, като се изхитри да го обиколи по дългия полегат път, а после да слезе по стръмното. На 25-ия ден успя да го изкачи с една почивка.
А после продължи да се възстановява. Единствено емоционалната част от нея оставаше неподвижна.  Бе останал само маниерът й на общуване, но в нея нищо несе движеше, дори когато съчувстваше на някого или се опитваше да помогне - това бе само рационално действие.
Хората не го разбираха.
После преоткри музиката. Заплесваше се по цели дни да слуша музика и да подрежда мислите си съответно. Имаше места, които дори музиката не можеше да свърже. Ани се бе превърнала в био-машина за мислене.  Другото бе там някъде в нея, но бе в нещо като кома. 
Тогава откри сродно съзнание - чакащо в празнотата. Зад него стоеше човек.
В новия си аватар Ани просто се чувстваше длъжна да предложи помощ.  И стана така, че съзнанието й внезапно откри липсващия мост: вместо да окаже помощ, тя измъкна  огромен емоционален заряд.  Някак усещаше, че това е точно оня вид помощ, който трябваше - да отнеме излишъка.
Филип бе претърпял загуба.  И той като нея бе изпаднал във фаза на самозабрава в работата си, докато един ден го бяха измъкнали група негови студенти и го бяха транспортирали заедно с личния му сегмент от вертикалния град на брега на Средиземно море - на невидимата страна на Луната. Той се бе връщал бавно към живота, но междувременно бяха комуникирали по  мислофона, който проектираше съзнанието през различните моменти на неговото движение - като нано-отпечатък на личността.

Всъщност сега Ани се бе отдалечила. Идеше времето на разпада. Филип бе от другата страна. Но трябваше да се концентрира и да довърши оня проект.
Съзнанията на хората от нейната група бяха вложени в машината на времето многократно. Трябваше да се върне към работата си.
Около нея въздухът внезапно се нажежи.  Енергията задвижи наноматриците с неподозирана мощ.
Странично - в едно субпространствено поле се понесе виолетовосиньо ухание-пламък:  където и да си,  каквото и да правиш - благословен да си. Ти ми върна живота. Винаги можеш да разчиташ на мен.
Отвън имаше злобни течения: Земята умираше и обичайното й жужене като от кошер с пчелички нарастваше в плач.  Беше предел и трябваше да се промени измерението. Трябваше пси-енергия. Много.

...............................................................................................................................................................

Тина и Филип имаха проблеми с техния вертикален град. Губеше енергия и ветровете на времето свиреха през процепите между сегментите.  Скитниците, които живееха в пространствата между вертикалните градове и понякога идваха да отмъкнат нещо от някой необитаван сегмент, сега се страхуваха да се изкачат.  Гласът на Града бе пресипнал и писклив.
...
Беше циклон над морето. Люлякови мълнии се заплетоха в конструкцията на вертикалния град. - носеха нещо от времето. На другия ден песента на Града звучеше меко, а сегментите се движеха плавно в утрото.
- Сякаш мълниите върнаха живота на Града - каза Тина. 
- В поддържащата матрица има намеса отвън - сега Градът  е в процес на  регенериране. - каза Филип.
 
    Следва:
Скитници  между Градовете

Хубавите неща се случват ...С любов :)
Въпреки всичко:)

Наистина ни напомнят, че сме живи. И че е хубаво понякога да ни подадат ръка в посоката към света на чувствителността. И - на човечността!
Поздрави, Сладкодумке, за разказа ; люлякови! :)))

Предположение но отново невярно.Няма болка и обида, има опит за събиране на сили , за да се продължи.Само дето липсват сенките, заради разпокъсаните връзки.Липсва човеша когото търси и обича

Нека няма съмнение ,не се бяга от контрола, той е нужен и трябва да продължи.Така се помага много повече, отколкото както се счита контрол.

... Нищо.

Какво тогава контролираме?

Нищо.

Но четивото е строго контролирано от Разказвачката и е изцяло под нейната власт.

Поздрави!

И, освен това, чудя се дали знеш значението на думата "предположение", също на думата "отново" и на думата "невярно"?

Толкова дисциплинирани - представям си винаги началото на една от сериите - ако не беше и първата - на оня филм "Звездни войн.и" - където армията от киборгите настъпва през полето....

Благодаря, че се отби и хубава седмица.

Интересно ми беше тук..Благодаря ти.
Успешна седмица ти желая..

Интересно ми беше да прочета за машината на времето и Ани.
Поздрави, Razkazvachka!

ще се сбъдне! Това е перифраза...Само че не знам кое е по-страшно- оригиналът или перифразата?! :)))

и понякога се губя. Вероятно съм твърде проста за този сложен свят - дано не ми се налага да живея така ;))
Ама и така ме влече... :)))

фантазия и реалност ...много ми хареса .Поздрави за майсторството ,
с което боравиш с думите и посланията между редовете .
Удоволствие е за мен да чета творбите ти .
Чакам следващия разказ...

макар че трудно го разбрах или по-скоро - четох. :) Поздрави, Разказвачке!

Сега надникнах и... се олюлях.
Винаги загубвам равновесие, срещна ли творец като теб.
Все още не зная какво съдържание влагат посетителите под думата коментар, но ще постъпя по своя си уникален начин. Ще разкажа на разказвачката моите усещания.

Виолет, цветът на висшето познание, въплътен в мълния ме порази, не на ментално, а на космическо ниво. Лавандулата е повече от индигото. Не само в цветово изражение.
Кое прави човекът повече човек? От доста време търся отговор на този въпрос. Дали емоциите на са именно тези, които ни запазват неповторими, или възможността да ги контролираме, оставяйки се на хладния разум. Толкова разнопосочни твърдения съм срещала. Не съм обяснила на себе си, кое е правилното. И има ли въобще нещо в нашия живот, което можем да наречем правилно или неправилно? Не е ли главното да открием себе си? Не е ли най-дълбоката бездна собствената ни душа? Кога душата е в хармония и кога в разпад?
Едва сега разбрах посланието, което ти ми изпрати вчера. Машината на времето. Общата енергия.
Няма минало, няма бъдеще. Има само сега и днес.
Хелън, Хелиос.. силата в действие.

някой ден ще го обработя - благодаря за търпението:)))))

търсенето на себе си -ами да, героинята иначе си е егоистична мацка, която осъзнава, че е непълноценна - и като проявява човечност като чисто рационално действие, в един момент се оказва затънала до ушите в човешки емоции:))))

Отново спираш дъха ми :) Но аз вече съм ти го казвал :)

мисловни, картини рисуваш.... .Поздрав.

,,Био-машина за мислене,,... Реалност.:)

Това със съзнанията - едно от проявленията на телепатията, на която не гледам като на свръхестествено явление.

Винаги така става - мисля едно, като пиша - върви накъдето е тръгнало само и излиза друго, а после излиза, че се е написало независимо от мен....

Но да, това точно не съм го измислила - от човека може да стане идеална биомашина за мислене без емоции и с определено насочване на волята.

Изпращам люлякови мълнии, виолетово ухание и по мислофона визуализирам лилави срамежливи теменужки за теб! Усмивки, че иде пролет!

Сега пийвам още някой и друг аспирин и отивам при счети да пишем декларации...

Започнали сме го вече. всичко писано от философи, поети ще...
Точно мислех да попитам за скитниците и видях, че следва...
Поздрав!:))

А Скитниците са ми любимци - още от първия разказ за Вертикалните градове ги имаше - едно семейство, заседнало между 345 и 346 етаж, а също и едни хлапета на грави-ролери... Трябва някой ден да разправя за тях.

Комплименти!

сега гледало как се измътва грозно патенце,

http://www.youtube.com/watch?v=Rv6-Jc5De_w&feature=player_embedded

И всичката красота и музика за фон:))))

Сега вече я закъсах: имам история за диаманти, друга за излюпване на пиленца и гъсенца, а ей тая горе си стои недовършена...