Целият покрив е обрасъл като таралеж с огромни, остри ледени кинжали. Зимата, настръхнала, брани последния терен от сняг по покривите.  Слънцето се е изтърколило отдавна иззад Здраворница - хълма с акациите насреща и странната кръчма с име "Мариана", където не съм била никога, но за която се говори с недомлъвки.
Акациите още са черни в края на февруари. Слънцето, обаче, е зелено и се търкаля на място и грее. А снегът се снишава и омаломощено се свлича надолу по червените керемидени покриви и разплакано тегли кинжали.
- Не стойте под стрехите - казва Дядото на Нанчето и Лазо - може да ви падне някоя ледена висулка на главите. Я вижте какви са остри като ножове.
Високо горе, на сивобялата стена на старата къща е закачен прътът с кървавицата и суджуците. Още има от тях, а наскоро свалиха "Бабата" и "Дядото" - големии като гюллета и много вкусни - и баба им ги опържи в големия черен тиган.
Камбаната бие. Два пъти.
Баба им излиза от малката стая, пременена в кафявата кадифена рокля, дето на слънце става златна по диплите, като гроздовия петмез от есента. Сложила е копринената кърпа и черната лъскава престилка.
- Отивам на погребение - казва на Нанчето. - Мирувайте, гледайте Лазо да не направи беля. Като се върна, дедко ви ще ви води в усойната за игличина.

- Кой е умрял? - пита Нанчето.
- Баба Минка дето живе горе на Патя, до Бубини!
Нанчето я познаваше, но не много. Сега си я представи легнала сред белия чаршаф на черния сандък и цяла отрупана с чимшири и здравец. Баба й влезе за малко в градината и дойде с цял букет диви жълти нарциси  и  сини зюмбюли. 
- Айде, елате вътре при печката да пием липов чай - казва Дядо им.
Чаят е гъст, кехлибареночервен като дядовата броеница и ухае. Зеленият чайник е пълен до горе. Истински липов чай.
- Бъррр! - притреперва Нанчето - до печката е топло и чак сега разбира колко студено е било на двора.
- Хе! - студено е.  Малък Сечко сега си тръгва, а после е Марта. Щом месецът има "р", значи е студено.
- И април ли е студен?
- За старите хора е студен - казва Дядо Гошо., а после продължава в речитатив:
- Сечко сече! Марта дере! Април кожи продава - на вяра ги не дава.

После баба им се върна и те отидоха по реката нагоре, чак до ливадите при двете воденици. Едната работеше и влязоха на приказки с дядото, дето мелеше житото. Водата от реката бе отбита към воденицата в дълбока вада - яз - а вътре два големи кръгли камъка се въртяха. Отгоре се сипваше житото, а отстрани излизаше брашното. Миришеше на хубаво.
Покрай воденицата тръгнаха нагоре право към сенчестата гора от борове и габери. Там само пролетно време бе светло и затова й викаха Усойната.
Между боровете по стръмния склон растяха жълти иглики и минзухари.
Дядо Гошо изкопа един с ножчето си - имаше кръгла плоска главичка. Той я обели и я даде на Нанчето, а после обели една за Лазо.
- Това се яде - каза той.
- Искам още - казаха едновременно децата, но той поклати глава:
- Стига толкова - нека има и за догодина минзухари.
После им разправи как под големите сиви камъни спят навити на кълбо усойниците.
- Преди имаше много - идехме да ги бием като момчета - каза той. - А доле, на ливадата беше пълно с водни змии и жаби и щъркела идеше да ги лови.
В селото  имаше едно щърково гнездо открай време. Сигурно е имало два щъркела, а и младите щъркелчета сигурно са идвали като пораснат крилете им, но винаги говореха за Щъркела.
- Я, вижте, тука има бабини ушички - рече Дядото и посочи към един  черен храст, обрасъл с червени гъби също като уши. Трънкосливка. Сокът й бе червен и гъбичките по нея аленеха.
Имаше и кукуряк, а на припека - сини диви теменужки.
Набраха големи букети и тръгнаха да се прибират.
В селото биеше камбана. На другата църква.
- Някой от другата махала е - рече Дядото.
- Сечко сече - каза Лазо - Малта деле...
Прибраха се. Радиото бе надуло тенекиената фуния и пееше съветски бойни маршове.
Кукеровден (на село му викаха Дервишовден, после се оказа, че е Сирни Заговезни) бе минал и бялата халва още стоеше на буца, от която баба им откъртваше парчета с големия нож.
В селото имаше две църкви и две гробища за комунистите и православните.
Баба Минка бе протестантка  - тяхното гробище бе отделно. 
Враждуващи, преживе - разделени в смъртта..
Нанчето не знаеше къде точно ги отнасят.  Едните виеха и пиеха, другите - мълчаха и пееха псалми.

- Айде да турим сяно на магарето - рече дядото на Лазо.
Нанчето отиде с баба си да хранят кокошките и прасето,.
После, понеже беше неделя, отидоха на гости у дядо Коле Босаков - един мек, добър дядка, на когото бабата беше бойна и имаше брадавица на брадата с три косъмчета.  Те бяха православни и  комунисти.  Бабата и Дядото на Нанчето бяха протестанти и - Нанчето не знаеше думата - не бяха комунисти.
Някой ден щяха да бъдат в различни гробища.
Сега, обаче, бяха приятели.
Имаше печени ябълки и дюли, а също и  тиквеник.
Дядовците пиеха жълто като другата кехлибарена броеница вино от малки стъклени чаши и си говореха за жито и череши, а също и за атомните бомби, маймуните и Гагарин.
Бабите говореха за умрелите и за сватбите.
Нанчето седеше по средата и слушаше едновременно и двата разговора, а Лазо бе отишъл да дразни прасето и го бе пуснал от кочината.
Трябваше да го гонят всички и да го върнат обратно там, Лазо го напердашиха и мирна накрая, после баба Юрдана изнесе цяла престилка сушелки - круши, ябълки и череши - даде им по една шепа черни череши, а другото свари на ошаф. 
Слънцето бе изплакало целия капчук до вечерта.  Когато се прибираха, доволно и цялото червено се търкаляше кротко  да се гушне зад синия Еледжик.

Някъде по света враждебни подводници се дебнеха сред далечни морета.  Светът имаше страшни оръжия и беше настръхнал.  Това някак си не беше толкова притеснително за Нанчето, колкото враждебната група хлапета от горната махала, покрай които трябваше да минат.
Тя се направи, че не я е страх и мина право през средата. Лазо се скри от другата страна на баба си. Не ги закачиха.
Камбаната на православната църква заби и този път мелодичният звук се преплете със звука от камбаната на протестантската църква.
Бочо, дето отговаряше за селската радиоточка вече беше отишъл в "Мариана" и не се чуваха бойните съветски маршове.
И възрастните се бяха уморили  през деня и вече не се мразеха толкова открито през целия път между горната и долната махали.

Когато всичко е по-лесно, по-обяснимо и просто, но и прекрасно. И след това тия едновременни подводници - супер!:) Поздрави!

utre 6te se doida rano na kafe..i 6te go..obsudim..:))

Хареса ми много..
Весела неделя ти желая..

магарешката принцеса, а слънцето е зелено - да:) животът е зелен...

"И възрастните се бяха уморили през деня и вече не се мразеха толкова открито през целия път между горната и долната махали."
Оптимизъм на финала на тази отсечка. ))))
Чакам с интерес следващата.

Поздрав!

Диви пролетни цветя. Вкус на минзухари. Черешово ухание. Непреднамереност . Близост. Естествен преход живот - смърт. Оповестен с камбана. Общност във формално раздление. Светът - горна махала. Тук.

–––––––––––––––––––––
Отказвам второ кафе. Може би само още няколко сушелки. :)))

Красиви картини ,тъжно събитие ,човешки реакции ...великолепно разказано .
Поздравления ,мила !

подводниците и космическите кораби - за какво друго можеш да си говориш с магарето на село - то не разбира от политика, ама много го засяга като му запалят поляната с мащерка и тръни:))))

щото пак е хванало облаци:))))

Сега така изглежда: Общност във формално разделение.
Утре ще е Формална общност от разделени.

българската разказваческа традиция и същевремено, носещ светоусещаното на млад човек от 21-ви век.
Звучи ми като нов стил. Има и нещо радичковско.

Хареса ми "бойната баба".

Поздрави! Къквто и да е стила ,разказа е увлекателен, има атмосфера и се чете с удоволствие и наслада.

има нещо радичковско, но и елинпелиновско. Силен е сокът на дивата трънкосливка и се просмуква в душите на поколенията.
А за вкусовете гастрономически - прелест. Печени дюли, тиквеник, малките чашки, благият разговор...
И оня неповторим вкус на ледените шушулки, които смучехме тайно през детството си. Няма ги вече.

Подслади ме, Шах'разад, почти не усещам горчилката:)))

и сега ще шокирам народонаселението: моята представа за българския език е от Елин Пелин, "Старопланински легенди" на Йовков, Пенчо-Димчо-Яворов, Фани Попова-Мутафова - преди всичко...
Не и Радичков - не го познавам - познавам малко от текстовете му истински - тези, които съм се опитвала да задавам в часовете по художествен превод -
странен ми е Радичков - има жестоко внушение, няма текст - няма тъкан. Има хипертекст.

Ех ,Сладкодумничке..........усетих вкуса на печени ябълки и дюли........
БЛАГОДАРЯ! Хубав неделен следобяд!

И възрастните, които изглежда се смразят и след смъртта...Страхотна тема!
А мъртвите си приличат...

Трогнат съм! Хубав ден и ведри мисли! :)))

за мислите - Алиса обикновено си даваше добри съвети, но никога не ги изпълняваше:))))

... но, има нещо от Гарсия Маркес! Сто години самота!
Има нещо.
Как се е пръкнало това на българска почва, не зная!

Поздрави!

6tom babi4kite ot dolnata i gornata maxala sa skliu4ili primirie...ima nadejda!!;))
Straxotna si..
a za kafeto..se uspax:(((
Utre pak 6te doida!!;))

изкефи ме това с видовете гробища, ами ако си Седесар(примерно) и католик? Интересна ще ми е и църквата на комунистите. Страхотно си го написала, добре, че цветята цъвтят и горните деления се обострят само в случай на смърт, а ние няма да я допускаме, нали. Иначе нали знаеш на моята могилка ще пише: "Аз приключих", ама още не съм и затова се вясвам рядко. Усмивки от мен и много минзухари и иглики, обожавам ги.

Счетитата май нямат отделно място - щото сте всеизвестни, че вечно не сте приключили:))))

Бях в Усойната, усетих аромата на иглика , видях детските погледи, чух приказките на бабите, минах и пресечната точка на човешката нетърпимост ... Обаче слънцето, дето изплаква капчука и отива да се гушне , ... него си го вземам за настроение!
Поздрави! :)))

хубава седмица!

Няма да критикувам :) И все пак ще задам въпроса: от коя страна на ятовата граница се намира това митично село, че хем "дедко", хем "сяно" има :)))))

Гробищата са продължение на социалния свят: статусните и груповите деления и там се запазват. Непримиримостите са в отделни гробища, а някои дори нямат право и на погребения :))) Но да не задълбаваме...

По този повод, но съвсем Отвъдокеанската, винаги ми е било чудно какво точно се случва с Манхатън (тъй като е построен върху старо индианско гробище) и преводът му гласи Небесно гробище :)))))

Мда... интересно четиво... ако искаш да си задаваш поредица от въпроси!

хохо

така се говореше:
Я ша дода, Яс го направих, сяно, сеновал, орей, дедко - такива ми ти работи.
и още по странни...
задавай, задавай - това ми хрумна нощес покрай задушницата - изскочи за нула време - не съм го нагаждала
има въпроси...
Манхатос - ми не знам, грохотът на града заглушава, или може би - става по-силен заради гласа на земята - неспокойна е даже като си легнал по гръб на някоя поляна в Сентръл парк - бизи - туу бизи ту лисън то итс иннър войс -
ей ти малко и английска шльокавица:))))

как всяко поколение си има свой поглед за нещата.

Наздраве за нашето поколение!