Цикъл 2 БОЛЕЗНЕНО ЧОВЕШКО

2. Драгийци

 (Съкратена версия)

Беше 1961 година

Седеше на прага на старата къща и гледаше как жената на брат му прекосява двора с голямата калена паница в ръка. Беше време за обед и тя му носеше от днешната гозба. Готвеше хубаво. Винаги му носеше повечко. И мек хляб. Макар че и тя го смяташе за тих луд, поне се отнасяше човешки. За нея нямаше значение дали си луд или циганин, враг или приятел – щом си човешко същество, ще се отнася човешки. А и беше научена да уважава по-големите от семейството: бачо Ристо - така му викаше.

Другите го избягваха. От ъгълчето на устата му потече прозрачна слюнка. Избърса я. Кърпата му беше мокра. Това не можеше да контролира. Идваше вместо сълзи, защото не можеше да плаче.

Адвокатските му книги бяха прибрани в големи кафези на тавана. Не можеше повече да чете. Не това беше правото.

         Преди това бе действащ офицер от царската армия.  Беше... Владимир. Батко му.  Интересно, какво стана с униформата му – беше я разкъсал, крещеше да я изгорят. Дали я изгориха? Не беше виждал дори следи от нея.

-         Къде е униформата? – попита веднъж.

-         Нема я – отговори жената – прибрах я – нема я.

Това означаваше, че вече не трябва да се тревожи. Тя се беше погрижила.

         Изяде си храната, изми си паницата, занесе я и се върна да седи на прага и да мисли. Както правеше вече двайсет години.
          Даваха му да пази малкото момиченце: беше с изкълчен крак и гипсова броня. Тежеше му и плачеше. Той го люлееше и му говореше. Хлапето го гледаше, сякаш разбираше, че неговата болка е по-голяма. Следеше го с огромни черни очи с дълги мигли и слушаше. Разказа й всичко. Слушаше, вперила очи в него. Дали щеше да си спомни за него някой ден? Ако си спомнеше, щеше да разбере. Имаше очите на покойната му сестра...

         Не виждаше път пред себе си. Другите продължаваха да живеят заедно – и добрите и лошите, и лошите и добрите. Той не беше нито от едните, нито от другите. Не бе помагал на лошите, не бе помагал на добрите. Когато колелото на времето се претърколи и добрите станаха лоши, а лошите – добри, той пак не бе помагал нито на едните, нито на другите – само беше наблюдавал. Неговото време течеше по-бавно. Честата смяна на доброто и лошото не му даваше възможност да избере страна. Душата му се разпиляваше, остана непокътнато само неговото аз – онова, което го правеше самия него. В главата му се отвори празнина, можеше да минава през нея към големия свят, където човешките неща нямаха значение. Отиваше всеки ден да скита сред заоблените хълмове на чернотата и гледаше далечните звезди.

         Когато се върнеше, си спомняше. Болеше. Имаше останала още малко душа и тя гореше с част от адския огън. Бягаше пак сред мекия хлад на вселената.

Един ден откри галактическата магистрала, стъпи на нея и пое напред. Не се върна повече. Онова, което остана бе просто едно тяло на мъртвец, надлежно измито и положено в черен сандък с бял чаршаф и обсипано с цветя.

         Хората по начало се посрещат и изпращат с цветя. В единството на интелектуалния живот на планетата растителните видове отделяли от себе си средства за общуване с другите – цветовете им били като думите при хората, но също станали по–универсални средства, защото служели и на нерастителните видове. Хората се научили да ги използват, за да заместват думите, тъй като човешкият език е несъвършен и има неща, които не може да изрази и да не изрази едновременно. А цветята го могат.

         Та, върху белия чаршаф на черния сандък се мъдреха свежи и ароматни живи и шарени цветя. Простички, обикновени, както бяха цъфнали сутринта, поливани и обичани – душици, родени под слънцето, топли и нежни.

         По-нататък не сме сигурни, но предполагаме, че каквото било останало от душата и се навъртало над мъртвото тяло, поело посланието на цветята, живнало, развеселило се и хукнало по магистралата да догони Аза, да си вървят заедно. Везните се изравнили, сметките били платени, хармонията била възстановена. Човекът бил свободен. Над другите се разпростряло усещането за прошка.

          Бай Васил стоеше до ковчега, гледаше спокойното лице на мъртвеца и си мислеше:

- Куртулиса се. Нищо не му тежи вече. То и на него нямаше какво толкова да му тежи – и той като мене само гледаше. Какво друго да направим.

Цялата махала се бе събрала в двора. Бабите влизаха и излизаха като пчели в кошер и носеха тави с пълнени чушки и дебели порцеланови паници с курбан. При казана беше Любе, заедно със Стоян и още двама-трима – готвенето на курбана беше мъжка работа, пък и жените се побояваха да стоят близо до тия двамата. А Тонко си говореше с тях и галеше децата по главите. Говореше меко и никога не беше бил жената си и децата. И не ходеше в кръчмата да вдига кавги като братята Любен и Стоян.

Понесоха ковчега. По пътя към черквата срещнаха майора – е, сега беше в запас. Застана мирно в страни и свали шапка. Но гледаше с яд: не ги обичаше тия протестанти – не се отказваха от църквата. Като че ли демонстрираха, че те са прави. То и православните не бяха цвете, ама като се напиеха, можеха и да забравят. А тези не пиеха, не псуваха, не се биеха, но помнеха.

Дали Христо им беше разказал – беше луд и не говореше, ама пък голямото момиче на брат му го гледаше накриво. Или така му се струваше. Присламчи се до Тонко, погледна го – очите му си бяха черни и влажни както винаги, но устата му беше посиняла, а кожата на лицето му, заради която му викаха Тонко Циганина, бе станала жълта.

Нямаше да изкара така много време. На колко ли беше – 35 или по-малко – трябва да е бил някъде 18-19 годишен през оная зима на 44-та. 

Преди това на няколко пъти го бяха пребивали момчетиите от Горната махала. Христо се беше върнал от София да докара сестра си – учителката. Беше го защитил. Майора тогава не беше майор още -  ходеше по Пазар и се бе хванал за разсилен при едни адвокати. Беше женен вече и жена му беше бременна, та гледаше да не я пребива. Христо не му даде да припари до учителката. Много беше изнежена. Разболя се от племония на следващата зима, уж беше оздравяла, после, докато била в пазарджишката болница, някоя от селото отишла да я види, тя излязла боса, повторило я и си замина.

Христо се върна в София, а брат му – офицерът  тогава се беше самоубил. Веднага след... онова. Така разправяха. Баща им бе отишъл лично да доведе другата им сестра, Вела – таман завършваше гимназия и искаше да учи право: „Две деца ми умреха учени. Стига ти толкова!” беше отсякъл и Вела се бе подчинила. Ама тя беше корава, не като братята си.

Есента на 1943 беше дошла заповед за прочистване на Еледжика и цялата жандармерия се бе надигнала от Пазар, дойдоха военни части от Ихтиман и София и здраво затегнаха обръча – загина маса млад народ.

Бяха вдигнали стражарчетата от селото да заровят избитите – Владимир – брата на Христо беше с тях, трябвало да следи като офицер дали са свършили работата... и Тонко беше вдигнат. Върнаха се пияни и зли, зли. Никой не беше посмял повече да пипне Тонко с пръст. Владе се беше прибрал, тих, почернял. До капията. Влязал, затръшнал вратницата, а тя пак зейнала. И взел да буйства. Едвам го бяха удържали братята му – хвърлил сабята и униформата и се развикал да ги изгорят. Христо ги беше прибрал, а не се усетил за револвера. След някой ден Владе го извадил и се застрелял. Стоян бе стоял на улицата и бе видял нещо, а беше и чул виковете.

Тонко, веднъж, години след това – на една пиянка, беше казал как заровили 16 души, утъпкали мястото, а после – пияни, загубили свяст – играли хоро сред кървавия сняг. „Вълците и глиганите се беа изпокрили, гарван немаше да префръкне!” каза тогава Тонко. И млъкна. Повече дума не изрече за Онова. Ядеше го отвътре.

 А Христо се промени. Върна се в София, поседя там някоя година и се прибра. Разправяха, че понякога си представял, че е Владе. И плачел като дете. Имало там негови съученици от едно време. Старите приятели – били ходили за риба по реката. Нищо не можел да направи.  Стоял и гледал, а един от другите офицери махнал на Тонко и двамата го уловили за ръцете и го завели настрана да не направи някоя глупост.  А Ристе беше пропуснал да прибере револвера. 

Беше 1951 година

А после времето се смени. И пак дойде време за чистка.  Ристо не го взеха, вече беше негоден. Откараха синовете на една част от селото – заедно със семействата им – с камионетки.  Всяка нощ  майките им слушаха тъмнината.

Една нощ минаха през селото два камиона с брезент – заминаха надоле през Тополница, през бахчите и лозята – към дълбокото дере, дето  бе място за тайни срещи – Драгия дол.   

Останалите чуха камионите и настръхнаха.

Двама-трима се подадоха в тъмното и проследиха посоката на камионите. От високото на края на Горната махала, където бяха протестантските гробища, се виждаше как слизат по коларския път накъм брода на Тополница и преминават. Нямаше стрелба.

-         Кажи, леля, накъде ги откараха – горещо зашепна леля му на Гено – шушумигата на родата, дето беше останал.

-         Към Драгия дол, лельо. 

-         Айде да идем да видим...

-         Недей, лельо, утре, утре. Нищо се не види, ни се чуе, ами ако са оставили постове.

-         Видохте ли ги? – докато се разправяха, в двора се беше вмъкнала майката на Живко, а по нея идеше бай Васил.

-         Е, Гене ги видял как отиват отвъдека, накъм Драгия дол.

-         Мълчете – изшътка Васил – връщат се.

Прилепиха се към цепките на капията накъм пътя – двата камиона се връщаха, преминаха бързо и се отправиха надолу по пътя към Пазар.

- Да идем – настояваше Минка, лелята на Гено.

-         Не сега – рече Васил – утре. – Е, Гене  има ливада оттатъка в Лъките, нека заведе кравата, ужким оди по нея, ако го спре някой. Най-ногу да му фърлят някой бой. Нали си ремсист, ужким.

Бяха го накарали да се меша из новите. Те не можеха. Не щяха да се примирят. Знаеха какво ги чака. Снишаваха се, но не търпяха. Мълчаха, но не викаха и новите лозунги. Изтръпнали, унизени, уплашени до смърт. Унесени от невероятния кошмар, който бе преобърнал живота им и ги бе изхвърлил сред зверове – някога техни комшии, роднини, приятели, или връстници, с които бяха във вражда. Някога, в детските години. Враждата бе избуяла. Имаше и други. Непознати и жестоки. С цинична логика: „Защо да си ти, като мога да съм яс! Защо да е твойто дете, а да не е моето!”  И ги хвърляха на кучетата.

Колко може да се мразят децата? Колко могат да се мразят, когато могат да вземат мястото на онези, на които са завиждали цял живот? Да станат те тях? Защото не могат да са нещо повече.

Пиянстваха. Снабдяваха ги непрекъснато с ракия. Пияни по-лесно се насъскваха. Даваха им гъсто, силно вино:  тежко  удряше в главата и юмруците набъбваха от него.

Жените им мълчаха, защото тоя път побоищата в къщи бяха спрели – мъжете им се прибираха кютук пияни, спяха, ставаха и тръгваха.

Понякога не се и прибираха с дни.

Децата им мразеха децата на ония. Не знаеха защо; злобата се пренасяше в семейството.

Желязна стена се издигаше между хората.

От пролетта пак бяха пощръклели.

Всеки, който им пречеше.  Всеки, който имаше сметки за уреждане.

На другия ден Гено Денов изведе кравата на паша. Половин ден му отне да се оглежда скришом и да се преструва, че тя сама върви нататък към Драгия Дол.  

Нямаше жива душа из лозята, нито край реката. Ни щъркел, ни ястреб, ни заек, нито змия даже.
         Имаше прясно разкопана нива. Току до Драгия дол.
        Гено Денов се приближи през храстите до мястото. Цялата нива бе разкопана. Пръстта сякаш се вълнуваше. 

Бяха ги удряли с лопатите и ги бяха бутали набързо в ямата – полуживи, задушени. Дали имаше някой. Земята се гърчеше, но не пускаше никого.

Гено се бе прибрал. Млъкна. Години мълча.

Майките искаха възмездие.  Майките от двете страни на желязната стена.  Децата растяха разделени, без да знаят защо. И омразата болеше и раждаше нова омраза. И от двете страни на желязната стена. 

Времето течеше и впримчваше и двете страни в отглеждането на новото поколение. 

И всички искаха възмездие.  Даже, когато не си признаваха. Чакаха.

Дочакаха. А то бе изветряло.

Беше 1991 година

Вече селото беше намаляло. Народът се бе изселил накъм градовете, а  и много бяха заминали по света. Децата, които бяха расли нещастни в неясна омраза, се бяха разпилели по други места, а техните деца вече нямаха същите болки и не  ги  разбираха. Това беше добре. Понякога някой се връщаше за малко. Заселиха се и пришълци.

Бабите в църквата говореха за останалите живи. Тонко бил хванал някакви бесове – от седмици го избивала пяна, говорел  с  невидими хора.  Един ден излезе на улицата. Вървеше полека. Мина през селото и се върна. Срещаше хора, отиваше, гледаше ги, искаше прошка. На другия ден камбала би за него.

А после тръгна Майорът.  Не знаеше как  да се прости. Не умееше да се моли.

-         Не мога – каза – не съм научен – помолете се за мен.  - Неговата бабичка каза, че и той по цяла нощ разговарял с някого.

Малко след това Юрдана от крайната къща на Горната махала се прибра от Пловдив. В неделя отиде да види жените на пейката пред  черквата.

- Гено Денин беше у нас – рече тя. – Разправи ми за Драгия дол. 

... Като видял как мърда пръстта, забравил за страха и се затичал да види, дали няма някой да излезе. Нямал лопата, нямал нищо за копаене.  Оказало се, че е дълбоко, нямало как да стигне с голи ръце до тях.  Кравата бил оставил на ливадата до реката. Тя, обаче, вървяла по него. Стигнала до края на нивата, дето той седял на колене и ровел с ръце земята.

- И тогава, како Юрдано, - рече Гено - Кравата се изправи на задните си крака и започна да вие като жена. 

Разправяха си го старите баби в църквата, а после занесоха историята по домовете си. И сякаш реакцията на безсловесното животно ги бе накарала да се срамуват.

Безкрайна върволица от драгийци – от незапомнени времена – решаваха проблемите на поколенията по директния начин.  Сурови и примитивни отношения, където социалната йерархия имаше едно, максимум две стъпала. Първите две – най-близо до земята. Другите се подреждаха над тях, отдалечаваха хората в мястото и във времето, но не и в тяхната същност.

Започната преди векове, веригата на хората изтъняваше, но земята бе пълна с кости – злокобни места, запустени долове и слогове, където се въдеха двуметрови дебели смоци и змии.

Запустяваше, излиняваше,  изтъняваха горите и вълнистите хълмове шумоляха с изсъхналите си в летните жеги треви и магарешки тръни.

Старите къщи проскърцваха зимно време.  Приютяваха по някоя гадинка – не много, защото нямаше храна в тях.

Някъде по света витаеха спомени и пораждаха сънища-копнежи.

Същите дребни човечета, внезапно ставаха по-големи и омразата се разнасяше – прах в прах и пепел в пепел. Изоставената земя си отглеждаше флора и фауна – различни от хората.  Само сенките бродеха нощем  и пазеха.   Пазеха я за наказаните й деца – с род – безродни да скитат, с дом – бездомни, със запечатани души и спомени, затворени във витрина – оковани в страха от нечии стари вражди.  Обещана и непостижима.

Обетована земя.