Mutability :: 233. Студентска им работа

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.02.2011 16:38 - 233. Студентска им работа

Автор: razkazvachka Категория: Изкуство

Прочетен: 17310 Коментари: 62 Гласове:

Последна промяна: 26.02.2011 13:46

Лейди Алис получи от сестра си лейди Айва подарък за рождения си ден: една кафява саксия с цвете - луковица с шест дълги зелени листа и една пъпка в средата. На етикета пишеше: Амарилис - Червен Лъв. Приличаше на едър зюмбюл. На картинката имаше съцветие от два красиви алени цвята. Навън бе снежна, студена зима - последната в началото на Глобалното затопляне, както бяха обявили. За сметка на това бе дълга и студена, потискаща с мокро-бялото и сивото. Затова очакването скучното лукообразно растение да разцъфти в червено доведе до серия от дейности, които, по-късно щяха да придобият фундаментална значимост.

Саксията бе поставена между два монитора и един принтер в стая, отоплявана с жив огън от дърва. Освен непрекъснатото бръмчене и светлина от компютрите, растението поемаше всичките им излъчвания и докато растеше на височина, започна да се навежда над работещия монитор, където картинките се сменяха. Също така, растението придоби навика да участва в сутрешното пиене на кафе и очакваше сладката утайка, надвесило полуразпукнат над монитора цвят. Първо пусна огромно четворно съцветие, а след това пусна още една дълга дръжка с два издължени алени цветове с тъмни нишки в основата на фунийката. Цветовете се разпукваха през нощта и сутрин изглеждаха като елегентни аристократки с тъмни сенки под очите. И продължи да се надвесва над монитора. Лейди Алис се шегуваше с това.
- Много е любопитен, иска непременно да знае какво става в мрежата.
Не си призна, но между нея и Амарилиса се бе установило някакво мълчаливо разбирателство. Имаха еднакви вкусове: обичаха да седят на топло и да гледат снега през прозореца, а кафето го пиеха гъсто и сладко.
Когато прецъфтя, тя отначало не се реши да изреже красивите зелени листа, както пишеше в инструкцията. Отряза дръжките с прецъфтелите цветове, за да не тежат, но остави листата до средата на лятото, като ги поливаше. Накрая все пак ги изряза до самата луковица, която бе изпълнила саксията и прибра саксията долу на пода на тъмно под завесата на прозореца. От време на време сипваше по малко вода.
- Прекрасно цвете - каза на лейди Айва, когато веднъж я бе посетила в столицата на Опакото и й показа снимки на цветовете.
- Не може да бъде - каза лейди Айва - какво си го правила та е цъфтял два пъти?
- Ами давах му кафе сутрин - призна си Алис - а и нали стои между компютрите и е изложен на облъчване.
- Взех го от цветарския магазин на Ботаническата градина - замислено каза лейди Айва. - По начало си е ГМО, но пък и ти си му създала условия - тя наблегна многозначително на последната дума. Все пак я радваше, че подаръкът й бе оценен.

Годината се изтърколи, рожденият ден на Алис пак наближаваше и тя извади саксията на светло. Главата бе жива и хвърляше изсъхналата си обвивка. Алис я премести в голяма саксия - много по-голяма от първата, като изряза малко от корените около главата, а после сложи нова пръст и обилно я поля. На другата сутрин дойде ред на редовното черпене с утайка от кафе със захар. И цветето започна да расте с дни.
След две седмици главата бе изпълнила и тази саксия, а шестте зелени листа бяха плътни и дълги и се издигаха над стария компютър, който бе сложен там за подпирачка. Дръжка като боздуган и три великолепни грамадни цвята. И отново - всеки опит да бъде завъртяно към прозореца и дневната светлина, цветето пренебрегваше и до вечерта се врътваше обратно накъм стаята, полягаше над монитора и следеше с интерес информацията. Когато Алис започнеше да го снима, то се кипреше и заемаше разнообразни пози в зависимост от настроението си, но винаги гледаше да е в най-добра поза. - Какво ще стане, ако го пресадя в най-голямата си саксия, която съм взела за лимоновото дръвче? - почуди се Алис .
Цветето продължаваше да расте, тя го подпря на стария монитор, който бе изключен и - разбрало, че е достатъчно високо, цветето се накипри в цялото си алено великолепие.
През деня просто си кротуваше като всяко едно цвете. Когато се стъмни и дръпнаха завесата на прозореца, а светлината от лампата не можеше да стигне всички гънки и кътчета, то се събуди, премести се пак над монитора и посочи с лист недопитото следобедно кафе.
- Иване, нали днес пи кафе, ако ти дам и това, листата ти ще изтънеят и ще се прекършат - каза Алис. Цветето, обаче настоятелно сочеше с лист чашата, а тичинките потракваха като зъби в средата на огромния ален цвят.
- Е, на твоя отговорност - рече Алис и му даде кафето.

Това бе курсов проект за третата година на студентите, изпратени на стаж към Ботаническата градина. Трябваше да направят самостоятелно генно модифициране на някое растение и да създадат посявка за нова, подобрена култура. Повечето избираха карамфили и лалета.
- Съжалявам, но нямаме условия да експериментирате с лилия - каза асистентът на Лили. - Можете, обаче, да пробвате с лилиум. Ако вземете един бял и го превърнете в розов с кафяви тичинки...
После се обърна към Иван:
- А, Вие, колега?
- Искам нещо екзотично и първично. - каза Иван, който минаваше за колоритната фигура на групата. - Нещо, което е дошло от тъмните гори от другата страна на екватора и е достойно да отпътува към грамадните гори на Юра.
Другите се засмяха. Една от градинарките тъкмо минаваше, понесла саксия с прави зелени листа.
- Пепи - повика я асистентът - какво е това в саксията?
- Амарилис - бял с червено - каза Пепи - хилав е, казаха да го изхвърля.
- Ето работа за Иван - каза асистентът и взе саксията от Пепи. - Колега, направете нещо от това.

Всеки от седмината стажанти си имаше кът в лабораторията: една дълга мрачна зала с високи прозорци, която трябваше да бъде осветявана през целия ден. Образците на студентите бяха подредени по серии и доста време отиваше в описването, номерирането и подготвянето на материала за модифициране.
Използваха генетичен материал от златните рибки в кръглия аквариум и един махленски риж котак се бе научил да се навърта с надеждата да получи почерпка.
Иван се мотаеше. Неговата рибка бе последна и стъкленото кълбо бе поставено на ниската маса между мивките и прозореца.
Докато подготви стъклата за микроскопа с нарязани с лазер филийки от амарилиса, Рижавият бе надникнал през едрата решетка на прозореца. Отначало се изгърби с идеята да се подмаже, но преди да замърка, бързото му око съзря рибката и ловецът в него не издържа. Просто бръкна светкавично с лапа и още по-светкавично изгегли рибката и я захапа.
Иван заряза микроскопа и подготвената вече спринцовка за извличане на материал от рибата и хукна към прозореца. Рижата опашка се изнизваше. Иван я сграбчи, но бърза задна лапа изтегли нокти-кинжали и изора четворна бразда по лявата му ръка.
- Толкова по въпроса за рибешкото - заключи Иван след едноминутно споменаване на котешките роднини до девето коляно.
- Бял амарилис с червени черти - рече си пак Иван, докато гледаше кървавите бразди по ръката си. - Кървавочервен амарилис с котешки привкус.... лелеее...
И сграбчи спринцовката и си нагреба генетичен материал и си направи посевките.
Това бе в началото на летния семестър.
Луковичките вървяха добре.
- Котешки амарилис - шегуваха се колегите на Иван.
- Ще цъфти рижаво - продължаваха да се майтапят.
- И всички ще се казват Иванчо.

Когато групата се събра в началото на следващата година, всеки от стажантите разполагаше с по стотина растения, за които трябваше да се погрижи. Амарилисите цъфнаха през февруари - чисти, ясночервени цветове, грамадни.
- За чудо и приказ! - рече Пепа.
Невероятните цветове не растяха право. Те се накланяха по посока на хората, които влизаха в парника. Слушаха.
Когато ги харесваха, те сякаш ставаха още по-хубави.
И после ги размножиха. Продаваха се добре.

Огромният червен цвят, който лейди Алис бе отгледала, бе много тежък. Не смееше да се върти, за да не се скърши от дръжката. Генетичната памет отбеляза този факт. На втората година растението си отгледа грамадна здрава дръжка, на върха на която трите разкошни цвята можеха да се раздиплят в цялата си красота.
Продължи да слуша, умилкваше се за кафе, а белята, която Иван бе направил при модифицирането на растението чакаше сгоден момент да излезе наяве.

На третата година лейди Алис го пресади в голяма саксия като за дърво. Луковицата започна да се бели и да нараства. Целия декември не даде признаци на растеж, а през втората седмица на януари Алис установи, че е заела цялата саксия. Трябваше да й сипва цяла кана кафе и заемаше много място в стаята, но не й се искаше да я мести на студено. Покараха зелените листа - шест на брой със стабилна дръжка с голяма пъпка по средата. За три седмици листата надминаха по височина лейди Алис, а съцветието се извиси една глава над нея. Огромни алени цветове. - вече не се накланяха, защото виждаха всичко.
Към края на февруари се разпуснаха в пълния си разкош, бяха изсмукали луковицата, но лейди Алис знаеше, че тя пак ще наедрее. Палмата-амарилис се чувстваше като в първичната гора. Денем сънуваше, а нощем сънищата й се проектираха около нея. Имаше огромна памет и паметта се казваше "Иван", но не бе момиче или момче, просто памет. Имаше и още нещо в тази памет - кодове, които водеха към скрити до тогава вериги в генетичната същност на растението. Бяха отключили древните ограничения на растежа и дълголетието. Бяха отключили също и сетивността. Сега Амарилисът можеше да чува гласа на Земята, а също и гласа на Слънцето.
Към края на цъфтежа си, той вече знаеше със сигурност, че гласът на Земята се променя. Идваше времето на срещатата с нейната сестра-планета.
Когато лейди Алис влезе да го полее на 29 февруари - защото годината бе високосна - тя чу как фуниевидните алени цветове кадифено шепнеха, а дръжката резонираше. Над главата й се ръсеше цветен прашец и рисуваше картини от една по-млада Земя.

- Знаеш ли - каза сестра й, лейди Айва, когато видя амарилиса - минах наскоро покрай цветарския магазин на Ботаническата градина. Тези ГМОта били някакъв студентски проект и всички им викат "Иван". Но там няма толкова големи като твоя.
- Сигурно е от топлината - каза Алис, а Амарилисът се засмя.
- Не можеш да им имаш вяра на стажантите, рече Айва - бъркат из генетичния материал и не знаят какво са отключили: студентска им работа.

После пиха кафе със захар, а цветето сънуваше и сънищата му можеха да се чуят. В тях имаше страшна песен за мраморни подземия и един тънък синкавобял силует с коса, вместо лява ръка - отровна коса, която погубваше живота мигом, затова трябваше да я отреже някой. В тях имаше и песни за другата Планета. Имаше и песен за великанските чудовища от тъмните високи първични гори. И песен за огнените камшици на Слънцето. Но нямаше песен за край. И това бе добре.

Но за това ще си говорим другия път.

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Магарешката принцеса: слънцето плаче в кинжали от лед

232. Никога, никъде, никой

Коментари

1. gwendoline - Ама как ти идват наум, страхотно просто!!!
19.02.2011 16:53

Четох като прехласната... Доскоро! :))