Съвместно с Нийл Гейман
автор на  черната версия на Алиса -
"Никой, никога, никъде" е книга за света на
Долен Лондон , където човек може да изпадне
през пролуките на света и да попадне в света на метрото
Опакото пък е заимствано от книгата на Тери Прачет -
"Тъмната страна на слънцето"
Другите елементи на пейзажа са уникални
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

                                                                                                        Сиви стени и синя тинтява
                                                                                                        Само сън е, не е наяве

                                                                                      Лунна поляна и цъфнала синя тинтява

                                                                                      Някой броди невидим и букети бере

                                                                                      После слънцето утринно ярко изгрява

                                                                                      И поляната мигом се превръща в небе.

Вечерта преди да замине за  столицата  на Опакото,  на Лейди  Алис Дорс никак не й беше лесно. Тя обикновено живееше в периферните стаи на Къщата, оставена й в наследство в различни измерения на Света, но няколко пъти годишно й се налагаше да отскача за участие в разни комисии, представяния, гости или просто - за поддържане на формата.
Цяла седмица се бе подготвяла за това изпитание, което изискваше комплекс от тренировки и сега трябваше да преговори основните точки.
Първо си бе самоналожила специална диета с намален режим на вода  и  поемане изключително на качествени белтъци като сухо месо на скара и шоколад - първия ден, чай за прочистване - втория ден, банани на третия и ябълки на четвъртия. На петия ден беше само кафе със захар и вода.  Това бе необходимо за концентриране на енергията й за справяне с изненадите на Долния Град и смрадта из пътната система и локалните кафенета.
Освен това всеки следобед бе тренирала по един 8-километров маршрут, който първоначално взимаше за половин час (на отиване с такси, на връщане пеша), но с всеки следващ ден увеличаваше времето, докато стигна до 6 часа с успешно мотаене по магазините и издържане на отчаяните физиономии на продавачките. 
Психо-социалния комплекс за автотренинг включваше и отбиване в малкото работещи институции  на Периферията, главно от съдебно-данъчен характер -  за по кафе. Това бе специална тренировка за  развиване на дебелокожие и стопяване на прегради, която се постигаше по различни усъвършенствани пътечки на алтернативния пиар като гледане на кафе, инсталиране на някоя програма на стар компютър, зачитане на важността на институцията с измъкване на инфо, което иначе можеше да научи от първото срещнато куче, както и с директно нахълтване в най-заетото време с  пакет бонбони в ръка и заявление: стига сте работили, хайде да пием кафе. Това последното винаги работеше.  После се оправдаваха с нея, но тя нямаше нищо против, и ведро даваше съгласието си да се оправдават с "Тя пак дойде и не можахме да приключим с дедесето". Това бе оправдание, което в Периферията, се зачиташе като Достатъчно.
Засега не се налагаше да тренира оцеляване в институциите от партийно-образователен и изпълнително-общински характер, това се отлагаше за следващия път.
Тренировките включваха и развиване на специфичното умение да диша насред прахоляка, весело насмитан от пролетния вятър право срещу нея, от което лицето й гореше, по клепачите избиваха ечемчки, носът й хващаше кална коричка,  а белите дробове развиваха умението с две-три дълбоки сухи прокашляния да проправят място за субстанцията, която изпълняваше ролята на въздух.
Неизбежно щяха да й издухат някой и друг вид грипове, но това я притесняваше най-малко от всичко.
Сутрешните тренировки включваха медитиране за изграждане на любезно лицемерие към другите от комисията, които  - ако бяха подали оставки преди един век вероятно щяха да  останат в историята като приятни и ерудирани личности, но с течение на времето бяха направили всичко възможно да се налага специална тренировка за сдържане на всякакви първосигнални позиви за драйфане при вида им, да не говорим за няколко часа цивилизован диалог с желязно потискане на неистовия сърбеж да дръпне стола на колегата отдясно, докато сядаше след поредното изказване, или да метне по психокинетичен начин някой по-тежък предмет по някой гол охлюв с вратовръзка.  Единственото,  което си позволяваше да практикува, бе Оня Поглед, който спираше опитите за изказване на някой, който започваше с формулата: "По мое мнение..."  Повечето се опитваха да крият погледа си, но без успех. После се оправдаваха: "Ама тя седеше точно срещу мене и, нали знаете, как се втренчва и си забравяш думата..." 
Беше й ясно, че не е в добра форма.  Затова тренираше упорито и за малко да си изкърти един зъб докато се опитваше да не каже нещо (и стискаше зъби нечуто) по адрес на едно двучасово интервю по националната телевизия, където един смешник се правеше на професор, а друг  -  на докторант по народопсихология от губернаторска гледна точка.
Накрая, като последна предпазна мярка, се изруси почти до бяло, което в личната й знакова схема бе цветът на войната, но другите се объркваха.

Нощта преди Изпитанието Дор сънуваше, че всички са в Голямата Къща на слънчевата страна на Опакото - цялото й семейство, а също и приятелите, които  от 20 години изпращаше непрекъснато към Обратната страна на Света и които никога не се връщаха по едно и също време.  Внезапно в просъница чу как скърцат стените и се отместват, а под лунната светлина на двора цъфтяха сини самодивски цветя. 
Миг преди избухването на часовника тя бе на крака и се залови с изпълнението на желязната си Програма.
Автобусът бе един от старите, но тя въздъхна облекчено, като видя шофьора - млад, гологлав, пускаше парното, не пушеше и не слушаше чалга. На последната спирка, която се наричаше "Автогара" нямаше тоалетна - всички стари вещици от Периферията, обаче, знаеха за тайния кенеф в синьото пушливо кафене - нямаше ток и трябваше да си свети с мобилния телефон, но пък атмосферата вътре още не бе придобила твърд характер и тя успя да се измъкне само с 3-4 вдишвания на поразредения смрадлив утринен микс от шльокавица, трета цедка и контрабандни фасове.
Трамваят имаше ниско стъпало, но тя не се остави това да я заблуди, защото на последната спирка на гърба на съдебната палата, той неизбежно се накрени така, че  трябваше да се спусне на ръце по един от лостовете до вратата. Сега следваше комбинацията с метрото, което свързваше далечните точки на Долния Град. Първо трябваше да измине стотина метра в мрачните, покрити с осемсантиметров слой от прах и мазна чернилка от пушеците на горния транспорт, централни улици. Покрай една достолепна, с катедрален вид сграда, която се оказа един от Порталите на Банката. На входа й имаше две изключително мръсни знамена, а тъмният мрамор не отразяваше  мрачната светлина на увитото в смог утро, поради патината от прах, който го покриваше отгоре до долу. Долу имаше пейки и надпис "Грил Хепи Бар". Вероятно в по-късните часове на деня, когато целият прахоляк от повърхностите се надигнеше, а трафикът успееше да наръси обилно с черния дезодорант околността, хората сядаха там на по бира и грил на цени, които биха стигнали за една нова миялна машина и няколко кошчета за боклук.
До метрото се стигаше по безкрайно много стъпала - неравномерни и кални. Спирката бе с намалено осветление, но се усещаше острият мирис на стара сточна гара, а когато влакът пристигна, тя влезе и не посмя да седне на безнадеждно почернелите седалки. Темпото на придвижване бе добро, но не достатъчно, за да прикрие проблясъците на засипания с прах Горен град. Гласът на влака съобщаваше спирките с учтива нежност, като наблегна на Спирка Академик... Някой си.  Хората влизаха или слизаха, а по бозавия под на влака оставаха следи от разнородни подметки.
Оставаше само да измине едно разстояние от 200 метра, през нещо, което някога е било планирано за парк с трева, храсти и дървета, но сега бе купища боклуци между изтормозени стволове на осакатени дървета. Нямаше кошчета за боклук. Но това вече не бе новост.
Сутринта премина изключително успешно. И тя вече си мислеше, че е прекалила с тренировките.  Заслужаваше  малко разпускане.
Тренингът още работеше, когато наруши предварително набелязания маршрут за придвижване в Долния Град и продължи пътуването до по-далечна спирка.  Още докато пътуваше, се сети, че не бе установила от кой изход да излезе. Прие го като транспортно судоку: каква е вероятността да нацели правилния изход. Табели нямаше, естествено. В столицата на Опакото такива екстри не се предвиждаха.
Затова последва посоката на движение, естествено попадна на далечния изход, но поне не бе диагоналния. Спирката бе по-мръсна от нюйоркското метро на пети юли, железните врати бяха изкривени, а стълбите - освен че бяха с друг ритъм, бяха и разбити.
Имаше надпис, който  твърдеше, че това е спирката-улица, но тя вкиснато си представи, че същият надпис стои и на петстотин метра по-нататък, а улици с ширина 500 метра в Опакото нямаше да има и през следващите три хиляди години. Изпълзя на кална площадка сред еднакви блокчета и прашасала, изродена горичка насреща. На запад се виждаше някакъв мрачен тунел. Сети се,че бе минавала веднъж от тук с кола, но бе късно вечерта, когато човек не си представя колко ниско сред прахоляка се гушат двулентовите пътчета и мърлявите блокчета на Междинния град. Защото това вече не бе Горния Град. Но не бе и Долния. Имаше слънце и на светлината се виждаха всички подробности, които правеха пейзажа напълно непознат. 
Трябваше да мине през някакви поселения, носещи имена като "Красна поляна", "Красно село", по-нататък имаше забележителни места с имена като "Лагера", "Хиподрума", "Овча купел" - зловещи имена от мрачните времена - сега засипвани с прах и пудрени с чернилка от горивото,  което  населението на Междинните предели използваше за колите си.
Туземното население бе свикнало с подробностите. Децата се ровеха в прахоляка и сред камарата от стари листа и опаковки между блоковете. Те биха се учудили, ако им кажеш, че мястото е гнусно. 
И Лейди Дорс си помисли, че нейните свръх-вещерски умения и целият й тренинг не струват пет пари на такова място, където и най-малките хлапета оцеляват, без да им мигне окото. 
Сега вече й бе ясно, защо хората, случайно попаднали в Междинния и Долния Град, бързаха да се измъкнат от Опакото и да заминат за обратната страна на Земята.
Имаше също така подозрения, че Горният град отдавна не съществува, а е издълбан и кух отвътре, а населението му е от онези жители на Долния Град, които носеха имена като Господин Круп и Господин Валдемар, а също и Ловеца, Звяра, Сивият Ангел, Цар Плъхар и Шута.
Но това са предположения, защото в Опакото нещата не са разположени правилно в пространство-времето. 
Затова Лейди Дорс се концентрира, за да предизвика зимата обратно, а след валежите, щеше да направи опит за изследване на Горния Град.

Сиви стени и синя тинтява...
Само сън е, не е наяве.
Някой някъде някога -
не тук, и не сега.

 

Защо ли ми е така позната тази страна?!... Пребиваването в нея наистина изисква неистови усилия.
Поздрав, Сладкодумке, и - хубав празничен ден, със синьо цвете! :)))

Пъстърва и вино, червена роза, такива работи:)))

Абе аз се позагледах и в шофьора -що ми се струва ,че се казваше Митко!:)))))))))))
Поздрави Сладкодумке за поредния разказ и пожелания за голям купон днес!:)))

http://www.youtube.com/watch?v=qvjPSF8wpPs&feature=list_related&playnext=1&list=MLGxdCwVVULXfmNqrekxqRMGCR9u06

Напротивно на войнствения дух на Белокосата ти изпращам една милувка, да те сгрее. ;)

трудно е да се опитваш да не кажеш нещо, особено в Опаковата страна:-))И наистина-трябва да си много добре трениран или най-малкото-да си чел този разказ

да си го оставя:((( Пак ще дойда, хубав ден!!!:)

Тази дама - Ана Герман - има глас като чиста вода.

в промеждутъците между пъстървата и виното - а, и си поръчах букет от магданоз.
Розите са по-подходящи за гарнитурата за Гергьовден:))))

Много ми хареса твоята Опъкова столица, от много години се възпитавам в тъпирство, но нещо не ми се отдава, днес ще си наложа диетата от първия ден(без месото), така ще съм един щастлив тапир с подадено ДДС. Добре си развила счетоводителската тема, е приключихме го, нищо че "тя пак дойде". Усмивки от мен и наздраве за довечера, влюбено да ти е и пивко!

Геката успя да прелъже бурето да пусне още една порция звънко-червено.
Наздраве!

... А като мине кризата и България се осефери малко, да си се върнеме мирно и тихо, кой откъдето е.

Празничен трифонденски поздрав!

Мисля ,че и друг път съм го казвала .Изпипваш всичко ,увличаш ,водиш между приказното и реалното ,преливаш действителност във фантастика .Поздравления !
Хубава празнична вечер с настроение ,червени бузки и много усмивки .
Наздраве !

Ако нещо не съм схванала, предварително моля за извинение :)
Поздрави, както винаги четох с удоволствие!

Като оставим настрана фактите, че днес няма да се подрязват асмите, защото си е понеделник, а след него е вторник... то другите елементи са си обичайните, пък и вчера бе неделя, нищо не ни пречи на доброто време в Периферията...

"Тъмната страна на слънцето" на Тери Пратчет

Но благодаря за отговора,
Тери Пратчет така и не ме свикна на книгите си, при тебе е по-гот! :))

Всъщност съм използвала в първите два параграфа по половин въвеждащ ред от Н- Гейман, а също и героите от последния параграф, а от Тери Прачет само името "Опакото" - и общия дух на писанието.

Някой ден ще си разправя как за първи път четох книга на Тери Прачет и защо не ме боля глава... От следващите десетина ме болеше главата, докато им свикна...

някоя поляна мигом ще се превърне в небе! :)))За миг поне! Но се сетих за тв разговора между "професора" и д-ра по противопожарно дело и разбрах, че нямаме право даже на халюцинации!!

кръговия ускорител на елементарни частици преди Перник?

аз изчезвам:)))

затова и не коментирах вчера...:) Успокоявам се с това, че все пак, колкото и да искам, не бих могла да вникна във всичко... А може и в момента на четене да не съм била настроена да чета ирационално, де да знам. Поздрави!:)

Добра ирония, Разказвачке!Хареса ми новия ти разказ, и се усмихвах докато го четях, но все пак малко тъжно.И аз като някои други тук не успях да се "отренирам", с изключение на някои спортове:).Но сутрин като тръгна на работа, или по неприятни, но необходими задачи, в главата ми почва да пищи бойната тръба, сякаш отивам на стрелби, или нещо от този сорт, като в казармата.Настройка ли е, що ли...:).А защо не е примерно някой валс?:)Нека си го пожелаем - един ден като затворим вратата след себе си, в ушите ни тихо и, приятно да звучи музика, и да тренираме как да се приспособим в новия чист от всяка една гледна точка свят...
Поздравления!
Вострото:)

Може би все пак трябва да се смирим и да влезем в светилищата наречени молове и да не излизаме от там - иначе рискуваме да попаднем сред Кухия Град, засипван с прах и боклук...

и помен за екосистемата на Земята. След това ще се наложи да влезем завинаги в Кухия град...

много съм разсеяна тия дни, връщам се обаче към разказа ти, стихчето-напев е като магично отключване-заключване - напомни ми онова

По стълбите се качвах сам
видях човек - не беше там,
днес пак не беше там, видях го,
как искам да не ми се мярка

Моловете са само за пазаруване, останалото време - "назад към природата" :))))) Е, тя е малко по-сурова от един мол (нямам предвид материално отговорно лице), но и за оцеляване в мола се изискват определени умения и качества... Поздрави!:)

но мисля, че Лейди Дорс първо ще накара някой да напише дипломна работа и чак тогава ще отиде лично:)))

Все още бе времето, когато доминираха малоумниците, които вярват, че важните събития в живота на хората трябва да се състоят преди закуска... Преди войната между ранобудниците и совите.

На пръв поглед изглежда фантастика, но като се замисля си е направо действителността днес!
Поздрави и от мен, Razkazvachka!

ако може героинята ти да ми услужи с Оня Поглед! :)
Че се навъдиха много хора дето се налага да ги гледам мижешком!
пп искам отчет и за утрешния ден! :)

Ако ме пусне сънната болеззззз тая нощ - скицирала съм ТРИ приказки още - ще фрасна поне една. Ей тука над главата ми е чудовищен, прекрасен, великолепен грамаден амарилис с шест зелени ятагана-листа и три разкошни алени цвята - както и да го въртиш, след малко се обръща и ляга върху компа, вторачва се в мен и си умира да го снимам. Сега ще му пиша приказка. Няма начин.

и да го снимаш амарилиса и аленото цвете (поне едно) :)))
Благодарско за Оня поглед, ще ти го върна изтощен, но доволен, дам! :)

Отивам сега да подбера снимка на другия комп и да я направя годна за пускане в блога...

Част от тренировъчната програма и аз изпълнявам. Слава Богу - не всеки ден :)