Приказката на Ния 


- Ох! - изправих се много внимателно.
- Какво значи това "ох"? 
- "Ох" като  "ох" - боли.
Замълчаване. Притеснена усмивка.
- Ния казва, че болката се причинява от едни малки живи неща и трябва да им кажеш да престанат и да си ходят.
- Добре. Ще се опитам. А ти я доведи, щом може да им казва.


Бяха излезли в знойния юли в дървената къща сред ливадите. Татко й бе за риба, а майка й миеше моркови на чешмата.  Вовка се смееше и снимаше мъничката си сестричка, която приличаше на глухарче сред тревата.  Беше с насълзени очи и ожулено коляно, а в дланта й се бе забила цепка от оградата, през която се бяха промушили с Вова на идване.
- Боли. - вдигна мъничка охлузена ръчичка към мама, която веднага остави морковите и я гушна.
- Не плачи, миличка, не давай храна от ох и солена вода от сълзи на духчетата. - започна да й говори успокоително. - Те стоят там в сянката на болката и гризкат. Кажи им да си ходят.
Ния я гледаше с широко отворени очички. Мама бе голяма, топла и силна. Вече усещаше как болката се отдръпва.
- Само им кажи. Те ще си тръгнат.
И Ния им каза.
Така и порасна.  Не боледуваше.

Виолета влезе притеснено и още по-притеснено започна:
- Имам една молба. Знам, че можеш да ми помогнеш. Динко е закъсал по геометрия и са му дали една задача за домашно. Само да му покажеш как да я реши.
- Ох - усмихнах се измъчено и посочих подутите си от едномесечно четене очи. - Не мога да виждам, светлината ми боцка. А и току-що си сложих капки.
Жената въздъхна облекчено: ако не ти вършат работа, Георги може да ти помогне.
Живееха през две къщи от нас и всичкото, което знаех за тях до сега бе, че са усмихнати, любезни хора, красиви и почтени. Имаха две момчета, едното бе сляпо. 
- Когато ослепя Минчо, той започна да бае. - обясни Вили, като ми следеше реакциите.  -  Може и да не вярваш, но дай да опитаме, а?
Бях във фазата, когато човек е стигнал до границата на  възможностите да се справи сам и е склонен да опитва всичко.
Гогата, както му викаха из махалата, ме настани срещу червения залез - не виждах нищо в подробности, само усещах как се разтича жълточервено по хоризонта като жълтък от яйце на домашна кокошка. 
- Изчакай още една минутка, за да спадне слънцето - каза и отиде да вземе нещо.
- Добре, стой така, аз ще си казвам на ум - притесняваше се от мен, но аз стоях спокойно, защото нямаше какво друго да правя. 
След минутка поглади клепачите ми с перце - за всеки клепач - отделно, пухкаво, леко и кой знае защо бях уверена, че са бели. Леко като перце докосване.
- Готово. 
Благодарих и си тръгнах, а от очите ми рукнаха неконтролируемо сълзи. И така продължи известно време. А после отворих широко очи и меката светлина на лятната вечер не болеше повече, а аз виждах всичко. Сега бих могла да реша задачата, помислих си, а Вили вече звънеше на вратата, уверена, че тоя път няма да й откажа. Обясних й как да я решават и изобщо как се решават такива задачи и тя зарадвано си отиде. 
Една комшийска размяна на баене срещу метод насред материалистическото ежедневие на миналия век - някъде около две хиляди години назад във времето. Или напред....

- Проблемът при изкуствените нано-машини е, че не сме сигурни какво правят, когато си свършат задачата. - каза професорът от Токийския университет по време на дискусията след доклада му. - Затова се налага да им слагаме таймер.  Самоунищожават се и се изнасят  от  организма.
- Ами ако не се изключат, какво биха могли да направят? - попита някой.
- След като "ремонтират" вените, заради които са създадени, и почистят стените им, те практически остават без работа. Понеже са прости съзнания - той не употреби думата "компютри" - те нямат друга програма и продължават да гризат. Могат да причинят вреда. 
- А това става ли в действителност? - попитах.
- Не знаем със сигурност. - погледна ме професорът. - Нали знаете, има хора, които мога да управляват организма си и те могат да пренастройват този вид машинки. Те са изключително прости. Само трябва да им се каже какво да правят.
- Ами ако - вече интересът бе събуден в мен - ами ако им зададем универсална програма да ремонтират и да се пренастройват. Те не са клетки, нали, не могат да се размножават. В един момент ще се износят...
Японецът озари  залата с усмивката си:  
- Човешкият мозък може да ги контролира. Нали ние така контролираме организма си. Но не владеем всички наночастици.  Ние можем да генерираме каквито ни потрябват и когато ни потрябват, но не знаем как става и какво става с тях след като свършат задачата.
След това се пръснахме да се разхождаме из града и да се снимаме по кривите мостове и пред сергиите с рози. докато стане време за вечерния концерт в една от градските катедрали.   
Момичето от Индия и Кори от Шотландия бяха вече там, когато стигнах до мястото, а след малко видяхме японеца да се приближава. 
-  Привет, дами - извика отдалече. - Пак ти блестят очите - обърна се към мен - какво намисли?
- Ако човешкият организъм е като ластик и сме стигнали до критичната точка на натягане - започнах аз, а той кимаше - ние можем да върнем ластика обратно в изходно положение когато няма други тежести: можем да управляваме нано-машините само в състояние на свобода?
- И затова болестите минават, когато спим - каза японецът - тогава ластикът няма други тежести.
После отидохме на концерт и слушахме Вивалди. В полумрака на катедралата меко проблясваха цигулките, а лъковете бяха невидимо, стрелкащо се движение. 

- За колко време мога да науча чужд език? - попита Вальо.
- За един месец, ако си на зор - казах му, но после се смилих - или за ден, ако ти инжектират съответните наномашини. 

Седя и си мисля за разни такива случаи, докато изчаквам всичката гризяща болка да излезе от мен. Казах им още по обяд. И непрекъснато им казвам - не с думи, а като концентрирано усилие на волята. Като баенето на Георги, който стартираше казването с поглаждане с перце. 
Бяха ми инжектирали противогрипна ваксина. А после ме бяха накарали да спя и хиляди машинки жужаха и ремонтираха  вените ми. Дали има още от тях. Не се скупчвайте, мислех си. Не гризете ставите - хайде да ви намерим друга работа.  

- Само трябва да им кажеш! - мисли си момиченцето-глухарче.

Един древен, мек глас казва насред поток от лъчист поглед:
- Стани и ходи! 

 

А дали...? - мисли си някой в мен. И си отговаря: сигурно. Но трябва да си свободен.


 

 
 

Така му се иска на човек понякога да се гушне при мама като си одраска нещо...
Погалвам те с перце сега:)

Невероятно ,но винаги ми се иска приказките ти да продължават . Чета ги на един дъх . Вълшебни ,фантастични и истински .
...Един древен, мек глас казва насред поток от лъчист поглед:
- Стани и ходи! ...Много ми се иска да послушам този глас ...И да тръгна смело,
да се случи .
Благодаря ти , Приказна ,благодаря ти ...

Идвам при теб, прегръщам те топло, а на тях, гризещи ставите ...
- Само трябва да им кажеш!
да си намерят друга работа ...

Лука 8:35-41
35 Докато Той още говореше, дохождат от къщата на началника на синагогата и казват: Дъщеря ти умря; защо вече затрудняваш Учителя?
36 А Исус, като дочу думата, която говореха, каза на началника на синагогата: Не бой се, само вярвай.
37 И никому не позволи да Го придружи, освен на Петра, Якова и Якововия брат Иоан.
38 И като дохождат до къщата на началника на синагогата, Той вижда вълнение и мнозина, които плачеха и пищяха много.
39 И като влезе, каза им: Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи.
40 А те Му се присмиваха. Но Той като изкара навън всичките, взема бащата и майката на детето, и ония, които бяха с Него, и влиза там гдето беше детето.
41 И като хвана детето за ръка, каза му: Талита куми; което значи - Момиче, тебе казвам: Стани.

ядат ли?
Целувкииииииииии :))))))))))

Благодаря ти за четенето!

Благодаря за подкрепата и светла седмица!

и аз им казвам да изчезват на духчетата, прехраних ги тези дни, пък и съм си човек-ах по-скоро, светла страна преобладаваща ;) сълзите пречистват и има нужфа човек периодично така да плисне през душата

свободна да си!

стои околовръст и не смее да те наскача... И гушкане...:))))

Невероятно навременно и точно - нуждая се от твоите нано-машинки да ми отщипят нерва...
Пък и аз ще ти побая -и аз съм Гогата...

Как винаги думите на мама постигат тази топлота и сила, за да отмине всяка болка...
Поздрави и от мен, Разказвачка!

и не са наномашинки - дали и те понякога не правят пакости, ако ги оставим на самотек... Макар че съм убедена, че т.нар. "подсъзнание" ги управлява, но все пак... възможно ли е да го забаламосат? Поздрави!:)

Ти си смела, Разказвачице!
В съня можеш да да накараш всяка клетчица да работи за теб!
Всяко нанче!
Целувки, включени на възстановителен режим!

... за чудодейната и лечебна сила, която имат думите ти, Разказвачке!

за да ни разкажеш нещо съкровено! :)))

аборигените в Австралия използват подобна техника, говорят нежно и с любов на болния орган, или място, малко от техните мехлеми и малко заклинания и след малко вече няма нищо. Включително счупване с излязла от раната кост, за един ден заздравява с техните методи и мазила. Ето това е концентрация на свободна мисъл. А ако се добави и гушване от мама, магията работи. Хубав разказ е твоя. Трябва да освободим мисълта си и да се изправим. Хубава и усмихната седица.

Работи! Познай дали съм пила аспирин днес !

A aз винаги пия аспирин с магия.:)

Да махнем тежестите от ластика и да го върнем в изходно положение...

Хареса ми идеята, всеки може да го направи.

Или...приказка за живота.
Или... за силата на любовта, която нежно гали и премахва всяка болка.
За равновесието и хармонията чрез отпускане на ластика.
За чудото - извор на чудеса...
Толкова е успокояващо.
Благодаря ти!:)
Спокойна зимна вечер за теб!

Което го прави непопулярен сред продавачите на дрога у нас, макар че не такъв е случаят с напредналите култури:)))

"- Само трябва да им кажеш! - мисли си момиченцето-глухарче."

А можем ли да казваме, така, че гласа ни да се чува и да се случва? Можем ли да променяме реалности в живота си?

Колко много въпроси могат да изникнат в човек след като те прочете :).

Много топло и хубаво написано! Поздрави!:)