и поздрав за Васко Венински - 5000ия глас



- Ако се качиш на Връа и времето е ясно, виждат се тепетата на Пловдив - казва дядо ми, докато се мушим из габерите за божур.
- Нали ще се качим до горе? - пита за кой ли път Лазо, но дядо ми не губи търпение.
Напредваме бавно - на едно място в тревата има скрито гнезденце. Дядо ми повдига лекичко тревата с тоягата: малка уютна вдлъбнатинка в земята, покрита със сено - спретната и идеално кръгла като гаванка с три  сивозеленикави яйчица на кафяви лунички, лъскави. Искам да ги пипна, но дядо ми вече е ударил леко по пръстите Лазо, който е бързак:
- Не ги пипай, после майката няма да се върне да ги излюпи! - казва дядо ми и ние само ги гледаме жадно.
- Я вижте е таме какво има - посочва той и ние се втренчваме във върха на тоягата, която сочи нагоре към края на издатината... Едно дребно животинче  -  бежово на дълги тъмнокафяви ивици е седнало и си мие муцунката.
- Лалугер! - шепне дядо ми и ние стоим очаровани, защото от земята започват да изскачат мънички-дребнички весели мъничета от същата разцветка.
Ахваме, майката се стресва и се втурва бързо към следващата дупка, а мъничетата я следват като шарена ивица.
На дядо ми му е омръзнало да се мотае, а и слънцето се е вдигнало и напича, та ни подканя да стигнем до горе, а ние не се мотаем, защото искаме да видим тепетата.
Докато стигнем, обаче, полето надолу е потънало в маранята и само с много голямо въображение  погледът може да прескочи по права линия някъде 70-80 километра и да си представи очертанието на Джендема и до него - изправената издута фигурка на Альошата - ако не друго - то поне си е ориентир.


След някой-друг ден тръгваме с Лазо и баба ми за Пловдив - с автобус от "урището" - така му викат на село, нищо  че в книгите го изписват "хорище" - на село си е урище. Вече не се опитваме да видим Пловдив, защото автобусът хваща пътя.
А пътят е друго нещо.  Той се вие през селата, спира на площадите пред хоремазите, разтоварва пътници и багажи, товари нови на старите раздрънкани рейсове, бутат се пътниците, бая зор е да си намериш място. После спира в Пазарджик - имаше автогара насред града - не помня сградата или "агенцията", както й викаха бабите, ама беше невъобразима тълпа, автобусите спираха до някакви стълбища с платформи - защото багажът се качваше на покрива на автобуса, а наоколо вървяха бозаджии с по два гюма в ръце и дървено сандъче на колана на пояса. В единия гюм имаше боза, в другия - вода за миене на чашите, а в сандъчето на пояса - по две-три дебели стъклени чаши и алуминиево канче за отмерване на бозата.
И после автобусът за Пловдив поемаше пак по стария път между тополите, а отстрани пърпореха като синьозелено кадифе лозята, напръскани със син камък и вар, а между тях се кипреха заоблените темета на тракийските могили. Всеки път ги гледах с копнеж и исках да сляза да ги разгледам отблизо, но после нямаше как пак да хванем автобуса.
Имаше и оризища - наводнени и загадъчни. Винаги някой щъркел крачеше важно из тях, а много често, докато го гледах, измъкваше продълговата, гърчеща се гадинка и политаше тежко към гнездото с малките.
От едната страна на Пазарджик бе Тополница с дълбоките студени води, а от другата - към Пловдив - Луда Яна - мост над широко песъчливо речно корито, където накриво като пияна вада течеше малка рекичка. И всеки път баба ми, която бе от Априлци, разказваше за лудия нрав на тази рекичка и обясняваше как наводнявала даже и пътя за Пловдив. Тогава започвах да си представям кошмара със залетия път и как няма да можем да отидем до там.
По някое време тополите изчезват и сред равното поле, което доставя неимоверно удоволствие на баба ми, на която средногорските баири са и в повече, в далечината се виждат - този път съвсем наяве - тепетата - синкави, но отчетливи.


Пловдив започва от Девети километър - пътят се променя видимо, от двете страни има оранжерии с карамфили и краставици, но също и декоративни храсти и ароматни дървета. Неповторимият аромат на Пловдив - никой друг град го няма.  А успоредно на пътя, по-близо до грамадата на Родопите, друга плътна редица тополи маркира Марица, която по онова време е пълноводна и бистра. И пътят се влива в ароматната шумотевица на града, навлиза чак до южната автогара, която е мръсна, но вече на кой ли му пука - стигнахме. Остава само да минем през миризмата на тютюн покрай старите складове, през острата миризма на Сточна гара и вече сме под сянката на двата реда дървета  по "Христо Ботев", а градините са пълни с рози, здравец, дамско сърце, глицинии и едни червени цветенца, на които до ден днешен не им знам името. Мирише на бензин, цъфнали дървета, парфюм, готвено - страхотна смесица от ухания, които заместват простора по пътя от Еледжик до Пловдив.

Пътувала съм много пъти: автобусите се променяха, автогарите - също, макар че винаги носеха оня претъпкан с хора, мръсен, натоварен с багаж, изпълнен с миризми на кебапчета свят на дългото пътуване. Понякога спирахме в Пазарджик, за да отидем на гости. Когато пътувах сама, нарочно пропусках автобуса за Пловдив, за да видя Надя - приятелката ми от село, чието семейство се бе преселило в града - и тя ми разказваше за безкрайните си разговори с един младеж. Или ходех при Маргаритка - братовчедката, която обичах най-много. Или при другата ми баба. Но винаги - по пътя за Пловдив.
Родното ми място. Пазарджик, който е по пътя за Пловдив.
Майка ми не иска да си спомня за онова пътуване посред студения януари, когато шофьорът не ще да я пусне в автобуса и се развиква да се връща да ражда в къщи. И тя притеснена се сгушва и изтърпява цялата дандания на безкрайно дългото едночасово пътуване до Пазарджик. И така родното ми място е на път - между дивия връх с божурите, змиите, лалугерите, сърничките и глиганите - и Пловдив, с градския аромат и суета.
И понякога ми липсва усещането за град: сънувам равно поле, потънало в юлската мараня. Път с два реда тополи. Наводнени оризища, редица от зелени тракийски могили, редове от лозя, пърпорещи в прозореца на автобуса, стените на Балкана от ляво, Родопите - от дясно и другите два реда тополи с Марица между тях. А напред, където пътят завършва като дръжка на цвете, се къдри градът и насред равнината тепетата се издигат като пораснали тракийски могили и така знаеш, че пътят е за Пловдив. А после продължава по света.
Когато те хване носталгията за родното място - започваш да си представяш пътищата към него. Самият Пловдив е път - през времето. Но това е по-късно. Първо е пътят.

ама как рисуваш само!!!

Хубаво е да пътуваш! Да посрещаш изгревът и да изпращаш залеза!
Романтично и красиво е Приказно момиче! Благодаря ти!

Хубав ден на тебе!

хубав ден и на тебе!

Живо, истинско и уханно - ще си го прочета пак. Хиляди благодарности за несравнимото удоволствие, слънце.:)

пътят към Връа...
Поздрави, усмихнат ден! :))

път:)

Тъкмо завърших "Хардал" на Петър Бакърджиев и него го бива в разказите и спомените с осезаем вкус на детство

(С главна буква!!!!)
Описанията ти са толкова живи, че ме връщаш назад във времето и пред очите ми като на филмова лента се редят хора , събития, панорами.
Аз съм от Северна България (казвал съм го неведнъж), но Пловдив ми е най-хубавия град.
Нищо, че няма море, нищо, че не е столица, но има красиви панорами - четири планини, има традиции, има дух, а това е най-важното.
Прекрасен постинг - благодаря ти.
Желая ти прекрасна лятна вечер!!!!

Поздрави за теб и Венински!
Пожелавам ти още много, много гласове на приятели и почитатели.

Както си започнала, всичко ще си разкажеш. :)))) Освен, че сме родени в един окръг, сме родени и в един и същи месец, остана и зодията да ни е еднаква.
А дали не сме пътували по едно и също време от Пазарджишката автогара????

Готино, майна! :)))))))

Страхотна смесица от ухания и картини! И път! Два пъти прочетох!
Поздрав сърдечен!

Радвам се, че работи:)))
И да хванеш голямата риба!

ако си на Бунарджика и времето е ясно - може да се види и Еледжика, а Връа е току пред него:)))

в превод на Йордан Костурков - тя че пише жената, пише, ама и колегата от Пловдив си го бива - разкошен език...

ще сглобим едно - колко му е! Благодаря за готиния коментар!

Агенцията - сега се сетих, се намираше на един голям равен площад пред онова, което днес е полицията - после го направиха с шадраванчета и плочки, а имаше едни дребни кокошки...
След това беше "новата" автогара - ей там колко часа от младините си съм пропиляла...

:)))

Хубаво да ти е!

Гергана, и аз помня времето, когато автогарите се наричаха "пътнически агенции". Пред очите ми е моето първо пътуване с раздрънкания рейс по криволичещия път, следващ по петите забързаната Чая... Първото си докосване до Пловдив през 1962-а... Неповторимия аромат на бозата от гюмовете... Ех, времена... А дядо ти е напълно прав - докоснеш ли яйцата на птица, тя ги изоставя и повече не се връща в гнездото... Една от първите истини, които научих в моето детство...
Аплодисменти за разказаното! И благодарност за поздрава!
http://vbox7.com/play:a94221e9

няма да хабя гол постинг за поздрав - я нещо хубаво - от пътя:)))

беше 60те, ама не знам до колко рано човек пази спомен - дали са били само уханията, или пък съм наложила по-късни картини и цвят върху ухания, които са предизвикали асоциации:))) На Асеновградското шосе имаше една сладкарница - мммм - пък аз нямаше нужда да пазя диета:))))

задължително спираха на автогарата-пристанище за небесни пехотинци,задължителна беше бозата, задължителни бяха очарованието и надеждата...оптимизмът и мечтата...И цветята-къде ти без цветя тогава...Сега летим по околовръстните пътища...градът го няма, потънал е градът в мъгла...само жриците на любовта ти се усмихват-восъчни фигури от музея на някоя мадам Тюсо...Някой хлипа, после плаче на глас...През стъклото на летящата кола виждаш нощем светещите прозорци на крайните квартали..И зад кой ли прозорец може би животински страда обичана от тебе някога жена...Крещиш неизвестно на кого:"Гадове!"...После сядаш в крайпътно капанче-пиеш, пиеш, пиеш, блъскаш с тежък юмрук масата и отново крещиш:"Той ще се върне!" "Кой ще се върне, наборе?"- пита те свойски старият келнер. Блъскаш с юмрук гърдите си и шепнеш в ухото му:"Аз ще се върна!" Чуваш само как келнерът съска:"Никъде няма да ходиш...преди да платиш!"...

разказът ти е великолепен!

Ама, докторе, не пий като караш - или викай резервен шофьор:))))

ама аз си обичам околовръстните пътища - какво им е - веднъж се возихме от Пловдив през Бусманци за Студентски град, а после от там през Люлин за Перник... опознай родината, за да я обикнеш...
по права линия - само с метлата на вещицата...

Колко си права, хване ли те носталгията за родното място - започваш да си представяш пътищата към него.
Поздрави за разказа и за Венински дал 5000 глас!
Прекрасна вечер ти желая!

Много е тъпо, ама в случая носталгията не е географско понятие, а историческо:))))
Благодаря за коментара - Венински ми е талисманчето днес, но всичкия друг народ, дето се отбивате тук сте също допринесли... Хубава вечер!

Родена сред път... Съдбата ти е предоставила много посоки и избори. Навярно си взела най-вярното решение.

е, това е временно... колкото и да е дълго...

Благодаря, че намина през тази отбивка:)))

Невероятна разказвачка си! Пиши! Хубава вечер!

с двойното зрение на детето, чиито очи са видели, а паметта е запазила картината някъде дълбоко в моята памет...

кво праиш в градската мрежа?

Слушай сега едно парче от грамофона на прабаба, с него ще те , айде познай какво...свалям:

"На брега на тихата Марица,
Срещнах аз, незнайна хубавица,
Очи тъй хубави, като искрица,
После тя ми стана годеница...

Изпълнителят няма да го познаеш, Емил Димитров.

Сега , като ти хареса, какво ще кажеш по оня въпрос?

Приятен, хубав ден! За Геката , няма ли нещо?

СТРАННО ГОДИНИ МИНАВАТ А СПОМЕНИТЕ ОТ ДЕТСТВОТО ОСТАВАТ В НАС ..
СТРАННО ПРОСТО СИ ТАМ В ТРИИЗМЕРЕН СВЯТ И ГО ВИЖДАШ И ГО УСЕЩАШ...ТОЛКОВА Е БЛИЗКО И НУЖНО..ОНОВА ОТ ДЕТСТВОТО..ТАМ СА КОДОВЕТЕ НИ В ОНЕЗИ СЕДЕМ ТОДИНИ... ПРОЕКЦИЯ НА ЖИВОТА НИ ПОСЛЕ..ТАМ...

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Зад ъгъла на времето ..надничаш , а то там - всичко както си е било : - цветовете - живи и ярки, уханията силни и сладки. Ех тия пътища ... !
Наистина е удоволствие да се промъквам и аз по пътечките на твоите спомени. Които в много случаи все едно и аз съм преживяла .. .

От Връа към връхтъ.

ПОчти усетих уханието на Пловдив и бях с теб там :))

От теб, разказче. Ще се оплача на ....комисията!.....
ПРОВАЛИ МИ КОНКУРСА ЗА МАЛЪК РАЗКАЗ!

ОТКАКТО ПОДАДЕ ЗАЯВКА,
ЖИВ РАЗКАЗВАЧ НЯМА!
СТРАХЪТ ЛИ ИМ ВЗЕ,, НЕ ЗНАМ!

ДА СЕ МАХАШ ОТ ТАМ!...е, ВРЕМЕННО ДА Е!

пътя, който ни отвежда до нещо близко, скъпо, стоплящо сърцето. Чудесен постинг!Аз също обичам Пловдив-за мен той носи спомените на студентските години. Винаги е имал някаква особена притегателна сила над мен-още някога, когато си го избрах....Поздрави на теб за чудесния разказ и на Васко за чудесния повод за поздрав! Живи и здрави и двамата и много усмихнати в тези хубави летни дни!

Гледам белия прахоляк след рейса, струва ми се, че пътува право към небето...
Разказвачка си ти и то голяма :)))

Мдааа, Емил Димитров е бил любим певец по времето на баба ми и всички градски братчеди на майка ми се казват "Емил"...

Става нещо като презапис и избледнелите и повредени записи просто се допълват с цветове от следващите...

Благодаря ти за коментара и хубав кратък петък!

Неделната приказка този път ще е махленска - между "Ботев" и Асеновградското шосе... та чак до Хлебозавода...

и то на раздрънкан соцрейс...

"там" е лесно, а "тогава"?

Освен това - я се поогледай - купища хубави разкази има тоя месец - до мен ли си опрял... Аз си разправям мохабети в жегата...

Хубав петък за тебе!

тогава асфалта беше нов - нямаше прахоляк! Сега има! Хехехехе!
Весел ден!

16. razkazvachka - Нема начин - Водолеите сме като ято:))) само годината не съм нацелила иначе денят си е тоя - и Висоцки го е заплюл за рожден ден, пък и Робърт Бърнс навремето и

Вярно сме като ято, даже сме и в една декада. И Венински е при нас, ама не си казва.

Обаче не си спомням "агенцията" и гюмовете с бозата, но имаше едни гюмове със студено плодово мляко...

Не сте Водолеи..., СЛОВОЛЕИ сте се събрали тук:)))
Сладко-сладко слово тече медено под пръстите ви по клавиатурата и оставя неповторим аромат из Глобалното Село...
Мед не ям, опивам се само от аромата му...
Питам се само, дали не лепнат вече клавишите :))))

Прекрасни спомени си претворила в слънчеви разкази! Сполай ти за споделеното и за предстоящите благи думи... :):):)

си описала този път, че всичко мина пред мен като на кинолента :). Това си е дарба! И спомените... Ех...
:)

ами гледаме да поддържаме чиста клавиатурата... И аз не ям мед, но обичам да гледам как другите се кефят и лепнат:))))

ама явно съм фотографирала по естествен път - сега малко дооцветяване и... ей го на - цветно, широкоекранно:)))) А и навалицата помага непрекъснато...

Аз - от комарите, както казват някои в блога - като врабчета са...
Някой ден ще ти напиша за пътя за Варна, който минава покрай аерогарата и кайсиевите градини от другата страна, за пътя към Почивка, където живеех... За аромата на лято - бензин, асфалт, окосени треви и умрели водорасли...
Благодаря ти за прекрасното усещане, като е среднощ е невероятно, много рядко имам време да се задълбоча докрай в нещо...

спирка Почивка - незабравимо студентско море:))))
Ще ми бъде изключително приятно да прочета описание от някой, който е живеел повече време там...

Изгубих си половината чернова - ама и без това е тромава - отивам да я пиша наново...