Поздрав за iliada,
която днес се появи с глас 4444,
за именниците и за всички,
които ходят из дивите поляни
на среща с магията на лятото
и се отбиват насам
да разкажат с думи, песен и картина.

ЕНЬОВДЕН Приказка за магията               Луната е жълточервен кръг сред нощното ароматно небе. Въздухът е плътен, по-тежък от вода, гъст, пълен. Тъмни безплътни сенки плават из него. Сред тъмната нощ, огряна от луната, бушува бездна от синьозелени цветове: златни отблясъци танцуват по синьо-черно-зелените борове, по нежните тъмни брястове и се гмурват в неизбродимата дълбина на елата. Тя стърчи сама сред плътното небе и се наслаждава на неговата гальовност.
            Кръвта се надига да пресрещне допира на въздуха. Тялото се разтваря, за да го пропусне в себе си, а енергиите нахлуват и протичат навън през телесните пространства и се сливат с небето. Затова може да се лети.
            Това е времето, когато вещиците летят. Глупавите хора ги рисуват яхнали метли. Това са всъщност маскирани магьоснически жезли, които са проводници на енергия. Вещиците са особено чувствителни индивиди, които пускат Еньовския въздух през себе си и се издигат с него до някой подходящ връх. Той трябва да е разположен така, че да се вижда колкото може повече и оголен, за да може да го вижда небето. Там вещиците забиват жезлите си така, че да съберат повече космическа енергия, която струи от Eньовското небе, защото тогава небесните сфери застават над енергийния път на земята и го заливат с могъщ поток: лятното енергийно наводнение. Някои по-ефирни космически същества загиват в него. Хората, обаче се къпят като риби и лудуват във водопадите и вировете на тази космическа придошла река. Не всички хора. Повечето са нечувствителни ограничени деца на земната твърд.
            Разказват и за онези танци – за голите вещици. Е, то е ясно защо са голи – дрехите пречат на къпането в енергийния поток. Абе, странното е, че онези, които са ги наблюдавали скришом, не са усетили течението и са останали затворени за полъха на магията, студени като камъни на дъното на реката. Сигурно и те са разбрали, че нещо не са в ред, защото когато са се връщали тайничко в село, са се опитвали да станат интересни като са разказвали за неприличните танци на вещиците.
             Последните пък не ги опровергавали много, защото така щяли да раздухат цялата работа. Освен това, имали съмнения, че способността за сливане с енергиите на космоса е по-неприемлива за земните същества, отколкото едно голо хоро. Така че си мълчали и се опитвали да стават все по-потайни, понякога прескачали сборища.
            С течение на времето отвикнали да ходят по гори и планини, сънували си цветни сънища в меките легла, пътували с влакове и самолети. И защо им било да летят сами и да събират хорските приказки и завист. Достатъчно им било да знаят, че могат да летят.             Другите, обаче, пак не били доволни. Тогава те измислили колко е хубаво да празнуваш Еньовден. И понеже ги било страх да ходят по нощните доби, и понеже не можели нищо друго, измислили обичая да се търкалят рано-рано по росната детелина на ливадите. Е, този обичай го заимствали от магаретата, а знае се, че магарето е своего-рода философ сред животните. Освен това му пускали края и на секса, защото не познавали другите енергии на собствените си тела. Това можели – това правели. Разбира се, не се чувствали космически същества – просто по-земни. Но то пък земята нали си е космическо тяло.
            Та вещиците и магьосниците я карат по-мързеливо сега. Само от време на време се случва някой от тях да тръгне из Еньовското небе. Кой с каквото може – едни си живеят до гората и просто излизат в градината. Други се качват на пияния влак, трети си имат коли – карат-карат, спрат на голото било и гледат с копнеж към луната, дишат и после си тръгват, защото вече не приемат лично отговорността за енергиите на Еньовден. Също може да се лети със самолет – малко го могат. Когато такива хора са в самолета, нищо лошо не може да му се случи.
            Еньовден е вратата на магията – умението да използваш космическата енергия. Хората доброволно се отказват от нея – едни се страхуват от последиците, други ги домързява, а трети се самоограничават – ами да използваш магическата си сила сред нещастните земни същества е като да имаш лазерно оръдие сред орда първобитни ловци с каменни ножове. А има и случаи, когато космическата енергия направлява действията на хората – на едни се въздава силата да регулират, други се възпират, а децата им обикновено владеят способността да откриват и разбират силата, но не и да я управляват.    
            
А следващото е специален поздрав
 за divna8 и за pegas08.

            Тя си знаеше, че е магьосница, макар че другите се отнасяха с насмешка към приказките за магьосници и никога нямаше да им каже.
            Имаше силата да погледне някого в очите и да го накара да свърши каквото и да е. Не го правеше, защото губеше уважението към тях, а те й бяха нужни като отправни точки в света. Затова обичаше дивата магия.
            Разбра за това, когато бе сама привечер сред опустелия кър. Чакаше баба й да се върне. Баба й пак бе отишла някъде наоколо – винаги се шмугваше сама, дали и тя не беше… Мина над кладенчето и се загледа нагоре към червения залез над тъмната гора – не точно черна, а зелена в чернотата.
Първо го видя, после чу равномерното тупкане: дивият заек стоеше на едно място в песъчливото дере и тупкаше със задните си крака на място. Беше голям. Козината му беше бяла отдолу, бежово-златиста отгоре. Стресна се, обърна глава и я изгледа през рамо с кафяво око, блеснало от укор и се юрна нагоре към пътечката между тъмната акациева горичка и габерите. Изчезна на два-три скока. Дали нямаше елече. 
            Гората бе висока и тъмна. Закриваше небето. Надигна се на пръсти и по-високо. После се понесе над усойката, където рекичката скачаше от два бента и купища загладени гранитни скали, а сред габерите имаше човекоподобни сиви гранитни купчини с кълба пепелянки и усойници под тях. После – нагоре към Върха, който също се беше надигнал и се бе опрял в небето.
            Нямаше накъде повече. Долината бе обградена от венеца планини и те не я пускаха навън. Погледна надолу към шеметната долина от зелени, сини, кафяви и златни парчета земя, гора и трева. И синята лента на реката. Толкова далече бяха, че нямаше начин да се разбие в тях.
            Скочи и се понесе. Тревата и глухарчетата се надигнаха и я поеха – меки, ароматни и пухкави, нежно-горчиви зелени и жълти. Нямаше никой. Орехите се усмихваха цивилизовано и казваха, че един ден ще бъде голяма и разумна, а дивата череша просто предлагаше високо-високо един брулен от вятъра клон за който да се хванеш и да си дивееш на воля сега в момента, защото после просто го няма. А презрелите дребни черешки се пръскат от смях и роклята и пръстите ти стават виолетови от сока им.
Там, където Върховете не я пускаха, беше големият свят с големите градове и с онази непозната тръпка. Можеше да си представи дълбоките усойни улици между големите небостъргачи, праха и миризмата. И блъсканицата. Потокът от хора, миризмата на бензин и парфюм, и на онези ароматни дървета, с които са очертани градските улици. 
           Тръпката бе, че си сред множеството, в крак с онова, което другите хора правят – не че е толкова важно, понякога даже и общият резултат си е чиста нула.
            Те не можеха да летят, нито пък познаваха билките, нито пък можеха да    забавят времето.
След години откри, че е предала магьосничеството на детето си. Сред бутаницата на спирката, където имаше върволица от прашни червени автобуси и сини тролеи, сред грохота на колите и камионите, които минаваха покрай тях, защото околовръстното шосе не беше завършено, и сред двете редици четири-пет етажни, помрачнели от индустриалния прах сгради, четиригодишното момченце бе малко, тънкогласо и застрашително пъргаво. Трябваше да внимава да не хукне към движещата се улица. 
            Не искаше да ходи на детска ясла. Ами щом не искаш, няма. Тогава ще ходим из голямата гора. Тук е тъмно. Има високи дървета. А ние с тебе сме катерички. И сега ще ти откъсна опашката. А, не даваш. Тичаш напред, искаш да се скриеш в твоята къщичка. Не, не, ще те хвана и ще я откъсна. За смях на зайците и лястовиците. Ох, избяга и се скри зад скалата. Е, хайде, чао, сега ще си ходя по моите работи и пак ще дойда.
          Затвори вратата на яслата, която по съвместителство е голямата гранитна скала с лишеите и изчезна сред гората, т.е. отиде скорострелно на работа. Когато се върна да го взема, него го нямаше.   Малкото момченце се бе научило как да отвори скалата и се бе шмугнало в процепа към омагьосаната гора. И понеже тя съществуваше паралелно на всички равнища, не знаеше къде да го търси.
            Тогава забави времето. Продължи, докато тъканта на времето се разкъса и проблесна ярко процепа на бъдещето. Събра всички дрипави остатъци на момента и ги напъха в отвора. Сега вече там някъде в бъдещето щеше да може да се върне към този момент. После се залови да търкаля колелото на времето: основните моменти на линейното движение се нареждаха като спици, които се открояваха и държаха рамката на колелото. Тогава застана в центъра и го завъртя.
            Така разполагаше на практика с всичкото време едновременно – с всичкото свое време, разбира се, не с всичкото време изобщо, защото в крайна сметка на вселената не й пука от твоята представа за време. Ние така или иначе сме в него. 
             И там го видя – стоеше на края на гората и си беше направил процеп към друг свят – сребристосин, от лек метал с фантастични летящи коли. Успя да го хване преди да влезе в него. Ако беше влязъл никога нямаше да разбере къде е.
            Наложи се да го научи да пише – за да й оставя бележки. Оставяше ги на изходите – светещи и големи във въздуха. Понякога бъркаше и пишеше с червилото й по стената на банята. Мислеше, че е едно и също. Разбраха се също да се връща в определени моменти – възелчета във времето, за да не се загуби. Вече го пускаше сам. Понякога се срещаха на общия терен – сред първичната гора.             Сигурно един ден и неговите деца щяха да си играят с космическите енергии.            
Еньовче сред тревите и сиянието на миналогодишното лято.

 

Страхотни сааааа!!!!
Така ме блъсна тая твоя магия, че събуди вещиците в мен - и оная, дивата, дето танцува, и оная кротката, дето уж я няма...
Айде, аз сега отлитам, пък все ще се засечем някъде по еньовските бързеи, да си спретнем едно лудо вещерско... :)))))))))))))

Чудех се как да се отблагодаря за този жест и потърсих откровено нещо за билки и вещици ,но реших ,че Алиса е по-добрия вариянт !Той е поздрав и за втория разказ от тази поредица!!
Благодаря ти за тази толкова мила изненада.:)

http://www.youtube.com/watch?v=ZDi6Vbh1-0g

утре да разправиш подробности:))))

и аз благодаря за Алиса

Замислям се... дали нямам и аз нещо в кръвта си... Баба ми беше баячка, цялото село идваше при нея. Но никой от нас, наследниците, не "улови" думите. Баба не ни ги каза. В последните си години ги мърмореше полугласно и казваше, че ако на някой от нас е дадено, ще ги разберем. Аз не успях. Но ми се случва да летя насън. Не на метла и не нависоко. На две-три педи над пътя. А като се събудя, ми е леко, леко...(а в действителност имам проблеми с коленните стави).

Прекрасно магично лято ти желая!

Трябва ми магьосница за министЪр на финансите! Най си подходяща!
Може и на енергетиката, ама е по-опасно...

защото променя картината...

Някъде тук из блога четох, че сънят се избистря, ако си погледнеш ръцете -
опитах се да го заложа, но тези дни и мен ме болят разни стави и спя и забравям...

в тая връзка - ако се сетиш - пробвай летенето в три поредни нощи или след като се събудиш същата нощ - в следващия сън - първият път се отлепяш и се радваш, че го можеш, вторият път летиш - само веднъж бях без ограничение, но всъщност доста пъти съм излизала на орбита - третият път усещаш тежестта на земята и се връщаш към нея... това е, когато насън осъзнаваш, че е сън и същевременно знаеш, че сънят е всичко - да де - знаеш го...

за финансииите - ми там нема да мине с една - трябва кръг от баячки
пък енергетиката - ми тя си е в ресора на главнокомандващия - централата си е "продължение на политиката с други средства"... и освен тва работя по въпроса за русата коса като защитна маскировка срещу чужд разузнаващ интелект...

Благодаря за посвещението и магическият подарък!
Трогнати сме, всичките - аз чета на глас, Янек и дружина + котешката чета слушат внимателно и се подсмиват... Особено четата :)))))))))
Приятна вечер иии...
"...три дни яли, пили и се веселили..." - заповядай и утре, отворено е :):):)

В същата нощ. Пробуждам се, заспивам отново и сънят с летенето се повтаря съвсем ясно.
Но скоро не ми се е случвало. Трябва да опитам отново...

Ти... да не смяташ да се цепиш нещо?!?!
Пак си помисли!!! ;)))))))))))))))))

за 13-а позиция си мисля, че на мен се случи, но ходих да ти подиря подходящ коментар, имаше едно стихотворение - wicca, ако не се лъжа, някъде съм го прибрала...o, otkrih go!

"Те бе вещица",
разказваше старо на младо.
"Тя вещица бе,
в дрипи черни и сиви,
с изранени нозе,
със снага на животно диво."
И въздишаха старите двусмислено,
когато си спомняха как по ливадите
тя боса летеше, не тичаше,
а косите й - черно хвърчило,
знаци по небето описваха.
"Да, тя беше скитница,
вдън гори по пълна луна родена,
с мляко на вълчица захранена,
от земя, въздух и вода отгледана.
А очите й, тези очи огнени,
събрали мощта на стихиите Геини,
изпепелиха, младо, сърцата на людете,
разрушиха покоя на душите ни и дните.
Вашите дни никога няма да бъдат същите."
Тя бе вещица и скитница,
от друг свят бе, различна.
Тя бе път, залез и магия, всичко.
Бе вселена. Тя носеше смисъл.

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=27514


~Слънце ~

Тринайсет си е число - добре, че си ти - щото като прибавим и котетата - става повечко - усмивки, не стопяващи се, а разтопяващи...

тиймбилдинг:))))

трябва да се поразгонят малко тез облаци - ще повредят билките...

Това е положението!
Благодаря за заклинанието:))))

Друго нямам какво да ти кажа.Работя върху проблема ЛИК!

измерение на живота ,на света, са проблеми, които ме вълнуват-затова твоето творчество ме интересува и е важно за мен...Много важни неща са свързани тук,неща, които искам да разбера...Но не успявам...

Благодаря, че намина рано-рано:))) Ами - не се измъчвай толкова - просто съм наоколо за приказки по никое или по-точно по всяко време, когато няма други...

а ей това там текстче е може би на 10 години вече - много ласкателно му викаш "творчество":))))
сега като сме даскали - не е задължително да сме скучни:))))

Браво!!!

не стигнахме до търкаляне в тревата, и газенето пропуснахме - дъждовен Еньовден с небе в сиво и слънчево - чудно за гледане!

попадна ми на ранина едно позабравено стихотворение, на бай Илия

забравен Еньовден

забравил съм наистина забравил съм
как настрани се килна късно слънцето
как кичурът над бузата ти стана златен
и блузата как спираше гърдите ти
да не политнат право във ръцете ми
и как изписка че змия май има в храстите
и уж се скри до мен прилепнала
как шарената черга на следобеда
постла се да не паднем в тръните
как стреснати разбягаха се дрехите
и меко се прегърнаха в тревата
как писък тих отнесе лястовицата
как мащерката гълташе въздишките
как в кожата попиваше пелинът
как хрусна охлювче под лакътя
и как един щурец пищя възбудено
че еньовден е и язък за билките

сред накамарени по рафтове спомени
вървя с онази риза със ръкавите
които вързват се отзад
за да не пипам

Илия Деведжиев

Добро утро и Усмихнат ден!

Наистина е вълшебно това, което си написала и музиката. Потопих се в магията на думите ти. Бъди щестлива!

Поздрави за вьлшебната приказка!

:))))

Благодаря за коментара. Хубав ден и пак наминавай!:))))

Вълшебно да ти е цял ден и после:)))

Благодаря и хубав да ти е денят:)))

пък аз съм с готварското сако, дет беше едно време официално - ами не е росно, щот вятъра нали има поръчка до помете тез облази - старае се, ама те многоо...

Независимо от това - да не ти се мяркат от онези ризи дето се връзват на гърба и да ти е весело:)))) В инструктажа за търкалянето пише, че ако е четвъртък - упражнението трябва да се направи в събота...

ми едно магьосническо-вълшебно..такова

Хм, вълшебница си ТИ, Разказвачке.Благодаря ти за прекрасните разкази, за труда, който си положила.Това си беше направо фолклорна фантастика!Насладих се:)
поздрави

и който не слуша - на баба Яга!

Такова е, има го по света, ама не бях срещала такъв термин...
Нашенска си матрица...

Хубав ден!

на ранина :))) И орязах прецъфтелите рози. Може би затова едва тази привечер усетих аромата на липите.
Привет на всички магьосници и на теб - Главната им Говорителка и Изразителка на свбодната същност ;-)))

и аз ходя из цветята и джоджена и пак ми е пълна косата с листенца и калинки:))) Ами - приказки-приказки, ама ако стане напечено, можем да изиграем и злата вещица...

Еньовденска невеста

Лятна вечер, ливади дъхави,
мракът ражда светулки.
А със дребни звезди напъпили
са очите ми пълни.
Тази нощ съм сама магьосница
чакам звездно роене-
да открия непито кладенче
да го скътам у мене.
Ще накъсам биле омайниче
ще го свия на китка
и със думите, най потайните,
ще сплета свойта плитка.
Ще изтича на пръсти лятото,
ден нощта ще погълне,
на лъчите най-първи в златото
есента ще покълне.
Щом се съмне, добра и истинска
ще се сгуша до тебе-
омагьосана, теб орисана
Еньовденска невеста.
М.Мичева(жива вода)
публикувано в Антология Буквите "Любовна лирика"

Благодаря за красивото стихотворение, ей сега ще намина към тебе:))))

Честит Еньовден!

Слънчево летене:)))

Браво, страхотен постинг, Еньовден!
Специални поздрави и за Iliada!
Ще отида да я поздравя и лично!

Жива и здрава да си!

Еньовден

Цветан Диковски
Стихотворение публикувано във виртуална библиотека "Словото".

Венец от билки сплело в утринта,
със стъпки боси сред полята тича,
коси разплело, с песен на уста,
по бяла риза влюбено момиче.

Камбанен звън във въздуха трепти,
мъждукат свещи в църкви полутъмни,
в девичето сърце любов тупти,
то моли Бога в изгрева разсъмнал:

“О, Боже мили, пълен с благодат,
дари ми, Боже, моя мил възлюбен!
За мен животът свършва в този свят,
ако си тръгне, ако го загубя!

О, Боже святи, всемогъщ Творец,
дарувай Твойта чудотворна сила
на този дар – благословен венец,
да го замае с туй омайно биле!”

И коленичи в росната трева,
ръце издига, и снага превива,
и шепнат устни пламенни слова,
душата чиста от любов прелива.

А слънцето разпръсква топлота,
и в светлина я цялата облича,
а птиците възпяват любовта –
непоправима, искрена, езичница…

развързан, че и билки си донесохме

(* не съм 4444 номер гласоподавател, барем 44 коментар да нацеля ;)))

оставила съм билките за събота - вятърът се труди усилено и гони облаците на изток - току-виж утре не останали...

Много магическо:))

нали тука всичко се крепи на магия...

Знам си аз кога да надникна тук ,не че винаги не е интересно ,но за 4444 надниквам отново!:)