Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06.2010 23:28 - 162. Котката от скалата
Автор: razkazvachka Категория: Изкуство   
Прочетен: 9409 Коментари: 32 Гласове:
26

Последна промяна: 30.12.2010 04:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                            Само се знаеше, че има някакво предание
за съкровище под камък, белязан с котка,
че никой не бе го намерил
и че бе някъде там сред гората.

а клипчето е поздрав за читател 33666 - hristo27


Котката от скалата    1. Развръзката:
нали всички четем първо края, затова я давам най-отпред

Магистралата, свързваща световете на разума, извиваше покрай завихрена галактика, в чиято периферия просветваше спретната система от малко жълто слънце и десетина планетки – всяка оригинална сама по себе си. Вече бяха направили отклонения и бяха отворили врати към втората, четвъртата и петата. Бяха направили съответната маркировка (някой ден интелигентните мравки щяха да се чудят какво е това и да го тачат като дар от незнайни богове – що пък, така си беше – те си бяха богове в строителството на магистрали). Сега предстоеше да пристъпят към третата планета – най-чувствителната и най-интересната за култивиране на разум, защото бе на благоприятно разстояние от слънцето и имаше най-благоприятното количество вода. Щяха да отворят мрежа от пътечки и по-малки врати. - Това място изглежда подходящо. – Строителят се измъкна от Тръбата на времето тъкмо, когато Дизайнерът, който беше всъщност Демиург ІІ степен, казваше това. - Много е тясно. Когато минават през вратата, ще си удрят носовете или каквото там имат, в камъните – каза Строителят, който просто си беше един джин-бачкатор и няма защо да се напъваме да му мислим специална професионална титла. Освен това обичаше мрачните прогнози. – А пък склонът ще потече с първия по-голям дъжд и ще задръсти пространството на вратата – кой иска да се паркира в кално езеро като ходи насам-натам по света.  - Е на тебе не ти трябва кой знае какво място. Тук няма да има склад, нито пък наблюдателница. Просто ще открием една врата. А почвата може да се укрепи – винаги сме го правили. - Ето тези скали ще я закриват, а пред тях ще развъдим от онези големи дървета. – продължаваше да планира той. – Къде се мотаят онези от Градинарския отдел и от "Веществата"? - Пак са отскочили до някое от магистралните кафенета. Да се чудиш как успяват да ги построят в такива затънтени места. В този момент от овалния отвор на тръбата се измъкнаха едновременно Градинарят и Смесителят на веществата. (Ако знаеха древните езици на още нероденото човечество и имаха понятие от етимология, можехме да ги наричаме Тераформатор и Алхимик. Понеже не знаеха, ще си ги зовем по нашенски, за да ни е ясно каква им е длъжностната характеристика). - Хей, готови ли сте? – жизнерадостно се провикна последния с наглостта на онзи, когото всички чакат. - Пфу, ама че пустош. По-скапан терен не съм виждал. Тоя хълм трябва да се насели с гора много нагъсто – изсъска Градинарят. А може и да беше Градинарка, но не се осмеляваме да изпадаме в сексизъм – кой ги знае свръх-съществата. - Погледни, има достатъчно дървесни видове и изглеждат доста издръжливи – подхвърли Дизайнерът. – Сигурно бъкат от живот. - Уу, вярно бе. – предвзето се удиви Градинарят, включи грави-двигателите на стъпалата си и се юрна да оглежда околните хълмове, покрити с гъста тъмнозелена гора, кичеста смесица от прабабите на дъбове, брястове, липи, буки, акации и диви череши. И кленове, и елши. И други, дето вече ги няма. Освен това, с тях вървеше всичко живо, което живееше в гората. И не толкова живото. А също и мракът на гората, заедно с онези работи, дето после щяха да плашат хората. Всичко вървеше комплект в екосферата на Голямата гора. Строителят внимателно измъкваше от контейнера, който бе донесъл със себе си, частите на сложното устройство, което щеше да извлече от тръбата на времето достатъчно енергия, за да я поддържа дотук и да създаде рамката, която щеше да я застопори извън време-пространството на тази планета. В това време Смесителят на веществата бе разпънал сондата-пръскачка и създаваше нано-динамика в скалната порода, която стартираше поточета и лавини и ги отпращаше навътре в хълма в причудлива мозайка. Смесителят се забавляваше. Вече бе открил, че почвата и скалите могат да се размесят трайно. Сега изпъстряше червеникавата глинена маса с мрежа от лъскава слюда и примеси от гранит и бял варовик. - Ефектно, нали – сам се похвали. - Още колко ще се мотаеш – попита Строителят, който обичаше да ходи на лов по екзотични местенца. – Имам ли време да поогледам наоколо? - Ами според тукашното време – няколко стотин хиляди години. Иначе веднага свършвам. - Чакай и аз идвам с тебе – каза Дизайнерът, чиято работа освен подбора на места за врати – фиксиране на формата, включваше и разузнаване или фиксиране на предназначението. Обаче мразеше да си я върши сам. Освен това, обичаше да гледа как някой ходи на лов и да се възползва от планетарното време, когато му паднеше. После го компенсираха с времевата тръба и успяваха да се приберат в централата в рамките на работното време. Това си беше жива аванта – стотици хиляди години живот безотчетно. Когато се върнаха, предварителната подготовка на терена бе завършена – хълмът бе укрепен срещу ерозия, скалите пред него – също, а надолу по склона шумеше вековна гора – прохладна, ухаеща, с полянки, изворчета, животинки, гъби и мъх. - Абе, големи хора сте – започна Строителят. – Докога ще се занимавате с графити? - Е, този поне е малък шедьовър – каза Дизайнерът. В тяхно отсъствие Смесителят, който си падаше по Градинаря или Градинарката, бе скицирал образа му/й стилизирано в мека котешка форма върху една от предните скали. Беше го изобразил лениво отпуснат, с магнетичен поглед и предния крайник леко повдигнат към пътечката за вратата. Образът трептеше и играеше на променливата светлина, но освен това бе и ментално-чувствителен – изискваше се концентрация на психо-енергията в точката между очите, за да се задейства и прояви. Дизайнерът се почуди дали да не помоли Смесителя следващия път да направи изображения на семейната му група. Имаше едно кръгло зелено плато от другата страна на глобуса в срещуположната, предимно водна полусфера, където също щяха да направят врата. Естествено Дизайнерът не принадлежеше към вида на Градинаря и не си падаше по стилизирани животински акценти. Той искаше нещо просто и ясно. - Нямаш проблеми, - каза Смесителят. – ще ти забъркам скулптурни глави от твърда скална порода и ще ги наредим в кръг с лице към източния изход. В това време Строителят бе фиксирал формата на вратата с помощта на нано-стабилизатора и бе променил изцяло структурата на време-пространството между скалите и хълма. - Знаеш ли какво, - Дизайнерът бе обхванат внезапно от творчески импулс. – Вържи я с графитито – нека се показва заедно с него, нека това да бъде задействащия ключ. - Ами хубаво – тогава ще оставя пътечка от тази страна, а при отворена врата, тя ще се разширява направо към магистралата, която в тази част ще носи илюзорно цветовете, мириса и хоризонта на тази планета според първоначалния ти дизайн. – Но, да знаете, релето може да се задейства и без картината, ако има необходимото ментално напрежение, с други думи – един по-развинтен психар ще си го цъка когато и където му скимне.
        - Е, няма какво да му се притесняваш. Докато на птеродактилите им поникне психика, бая време ще мине. - Приготвил съм един комплект артефакти, които след няколкостотин хиляди години ще се разградят до злато и твърди кристали – каза Смесителят – дай да ги поставим отдолу в галериите. Винаги го правеха при отворите на вратите и при означаващите артефакти – това след векове привличаше вниманието на туземните населения и им помагаше да намерят вратите към световете. Ако пък някои по-развити или по-любопитни представители на туземните раси попаднеха на нишите с артефакти преди да е завършил полуразпада на изграждащите ги елементи, то те заболяваха от незнайни болести и обикновено мястото се обявяваше за табу и го отбягваха векове, за да не предизвикат гнева на боговете. - Хайде, свършвай. Сега трябва да отворим няколко временни врати, за да изкараме онези грамадни влечуги, които събрахме в долините нагоре към полюса. Освен това имаш да правиш и схемата от означения, за да маркираме планетата като открита за посещения. - Това е да създаваш база за развитие на науката – изкиска се Градинарят, – ако местните се развият до такова равнище, че да проявяват опасно любопитство... - Надявам се някой ден да започнат да забелязват вратите – каза Дизайнерът – преди да е станало твърде късно, преди естественото население да бъде изместено от вторичната култура – клонингите и арте-войните, генетичните чудовища и оперативните биокомпютри. - Тогава ще трябва временно да затворим вратите – вторичните култури винаги са агресивни диваци и тръгват да правят звездни войни. Малката жълта звездичка като разтопен сладко-червен кръг слезе зад венеца от планини, като повлече след себе си синьото от небето, докато остана дълбоката чернота на вечното пространство, лишена от завесите на отразената светлина. Въздухът носеше влага и аромати. В кадифената нощ очите на екипа заблестяха електриково.
            Тръгнаха си.
            Между скалите защъкаха буболечки и дребни животинки. Имаше малко място. Миришеше на гора и земя. Всичко си беше в реда на нещата. Те не можеха да задействат ключа – беше твърде високо за тях и изискваше ментална концентрация, която земните същества на този етап не можеха да постигнат. И не беше нужно. 
           Вярно, понякога магистралата на времето се случваше да загъмжи от бръмбари и червеи, но си имаше специална почистваща програма Дебъг. Във всеки случай, по-добре беше да вземеш мерки в началото и да скриеш ключа. Както и направиха нашите хора или каквито там те си мислеха, че са.
  2. Някакво обяснение Естествено всичко, казано дотук, не бе казано по този начин – четиримата от екипа нямаха тези думи, нито пък тези понятия. Но ние пък нямаме техните и затова си позволихме една достъпна ни вербална вариация върху онова, което те вършеха. Нещо подобно на онези филми, където кучето говори, както казва Стивън Кинг.                  Може пък и да не е било точно така - няма кой да разкаже, - но имаше врата и това в по-близки времена до нашето вече можеше да се установи.

3. Как се забърках в търсенето на котешки съкровища
Белият път се виеше нагоре между къпините с тежки черни гроздове от зрели плодове.
            Шляпах с изтънелите си сини джапанки, които както и краката ми бяха потънали в прах. Белият прах от пътя ставаше черен, когато полепнеше по краката ми.
            Потръпвах от студа на ранното утро, но слънцето вече се беше измъкнало от розовия хоризонт, беше пожълтяло, а когато го гледах по-дълго ставаше електриково зелено. После в синия въздух танцуваха малки блестящи сфери – малки слънца-отражения. На мене, обаче, ми харесваше да си мисля за тях като за миниатюрни планетки – еднодневки.
            Явно съм имала много занесен вид, защото дядо ми разказа историята за котката: имало там някъде, където северозападния край на долината се издига към меките синьозелени заоблени планински ридове, заровено имане. Имало и знак, за да си го намерят после, като се върнат – на каменна стена била издялана фигурата на котка, с вдигната предна дясна лапа, която сочела точно къде е заровеното.
             Защо котка? Ами да се познава. На друго място имало квачка с пиленца. Тука била котка... После никой не се върнал, не се знае къде са отишли, но имането си стояло там. - От къде знаеш, че си стои? - А, знае се, никой не го е намерил – щеше да се разбере. - Ей, ами ако аз го намеря? Седях и зяпах по отсрещната страна – слоговете между терасите бяха от светлочервена едрозърнеста, камениста земя, набраздена от дъждовете и цялата на резки и черти. Започнаха да ми се привиждат котки навсякъде, та чак тигри. - А, не е толкова лесно. Не гледаш, където трябва. Е, по-нагоре. - Ама там е гора. - А, тя сега е пораснала, ама зад нея има сипей и там има големи камъни. - Да, ама те не се виждат. - Е, затова и никой не може да ги намери. Тук се намеси майка ми и взе да разправя, че просто не са търсили сериозно. Освен това се знаело, че това било съкровището на хайдут Велко и поп Мартин. Имало нещо нечисто в цялата работа – намек за кърваво убийство, грабеж, бягство – а, не, оставили били нещо, ама май не златни пари, ами оръжието си – от онези големите пушки и пищови със сребърни инкрустации и вити петлета. Също и кожени чанти и някакви книжа... 
            Дядо ми, обаче, се подсмихваше: - А, това са го измислили после. Истината е, че не се знае. Това ми хареса. Добре е да не се знае – иначе ти разваля удоволствието да си го представяш като тайна.
  4. Първи опит - неуспешен

- Хайде, тръгвай. – каза след някой-друг ден баба ми, като си пое дъх. Бързаше да копаем лозето, а пък аз я завлякох чак на билото, вместо да си обикаляме по пътя. Без друго през хълма си беше напряко. - Чакай, да видя. Там имало скала с котка. - Е, ти си чакай да я видиш, щом си нямаш работа. – привидно грубо баба ми продължи да ми говори, като ме хвана за ръка и ме поведе надолу. – Какво само гледаш да тичаш по къра, ти си момиче. - Какво като съм момиче. Да не би момчетата да са по-добри от мене. - Не са ама са момчета. Те могат да ходят, където искат. - Да, да... - Хайде, после ще идем да наберем от онези круши за туршия. – Баба ми си имаше друг стил на изкушаване: сега ще наберем от онези кръгли, дребни, твърди и стипчиви круши, а през зимата тя ще изнесе от кацата в зимника цяла тава – едри, меки, сладко-тръпчиви и жълти плодове и ще разправя на гостенките в каква пустош сме ги брали от единственото дърво на километри наоколо. Голям купон! - Е, добре де, добре. – Пак започнах да се преструвам на добро момиче, но си знаех, че някой ден, като порасна, няма да ми казват какво да правя и тогава ще съм свободна да ходя и да си гледам за котки, ако си искам, и да я намеря... абе малко страшничко – какво ще стане, ако наистина я намеря...
  5. Дивото зове
  Ходихме много пъти до лозето, което беше съвсем близо до върха, но не ме пуснаха сама нагоре през гората – било диво, имало змии, имало глигани, нямало време, имали сме друга работа.
            Два-три пъти минахме с дядо ми през Джумбарица и всеки път сядахме на билото и зяпахме през къра чак до отсреща. 
            Кърът си беше доста пищен (тогава не знаех думата “секси”, но понятието вече се оформяше в подсъзнанието ми) – закръглени хълмове, покрити с ниви с цвят металик (тогава тая дума я нямаше, ама на мене ми приличаха още тогава на злато и диаманти в стремително движение) и дъх на топъл хляб (ами това е сложно за описване – ще трябва да сглобя онтология на уханията към естествената история – и да я универсализирам като сетивност), прорязани от синури и дерета; тук-таме малки криви вишни; големи череши с тъмнозелени глави и гладки стъбла с тръпчив мирис; скучни круши с напукана кора и крехки клони; тъмнозелени фантастични дюли; грамадни опасни орехи с дебела йодена сянка, под която не трябва да се спи, защото е смъртоносно; изисканото тюркоазено на напръсканите със син камък и вар лозя.
            Деретата пък бяха бухнали от габери, елши и липи. Габерите бяха с къдрави изящни листенца и заядливи закачащи се клони, елшите – надменни, лъскави и тъмнозелени, липите – зелено-сребристи и пищни – всичките с добре оформени фризури, съразмерни и напарфюмирани, аристократично-спокойни. 
            По-нагоре към върховете имаше поляни с билки и щурци, които замайваха главата с мирис и звук.
            После идваха дъбовете – шефовете сред дърветата – твърди, дълголетни, с могъщи корени, теглещи вода за цялата долина. Могъщи като живота, бъкащи от бръмбари, калинки, светулки, големи кадифени пеперуди, бухали, соколи, катерички, лалугери между корените, по някоя пепелянка тук-таме, с по някое леговище на по-голямо животно – абе – всичко живо ходеше при тях, ама на тях не им мигваше окото – стояха си достолепно и поддържаха системата. 
            От тях тръгваха изворчета и поточета надолу по деретата – с жива вода. И дишаха въздуха на живота. Айде бе! Ама така си беше. Ходиш, дишаш, напълваш се с живот и бързаш да си ходиш, защото няма жив човек на километри и те хваща шубето. И понеже няма никой, и понеже не се вижда, не се пипа, не се пренася – иди разправяй, че има жива сила – ще те побъркат от майтап, а после един по един тайничко ще ходят да дишат. И си карат свежо до сто и пет години. 
   6. И какво като е приказка - това не значи, че не е верна
  Е, някъде там – между липите и дъбовете беше тайнствената скала. Така и не отидохме да я търсим. Вярно, през следващите десетина години ходихме там – покрай мястото – за дърва, или за копитничета есен, за божури и иглика пролет, или се връщахме от далечните стръмни ливади в голямата гора на втория венец от върхове – все покрай мястото, никога през него – вярно, нямаше път или пътека натам, а никой не искаше да си признае, че иска да поскита специално и да я потърси.

  7. Всяка коза - за свой крак

Аз бях там. Отидох, измъкнах се.
           Бяхме с баба ми да копаем лозето и после тя каза:
           - Отивам да набера круши и да отсека един два габера, ти стой тук - да бе, не на мен тия!
          Тичах като луда по нанагорнището. Една жълта змия пиеше вода от дерето, което се беше разляло в бистри локви по пътя. Измих си джапанките, които веднага се разкаляха, и зашляпах през гората, като се плъзгах и ядосвах. 
          Стигнах до стената. Имаше скали, нямаше котка. Минах покрай скалите нагоре, после надолу – върху каменната стена нещо затрептя, полъхна свежест. Върнах се малко назад и я видях – пътечката между камъните – зад тях имаше безкрайна сребристозелена дъхава трева, светлосиньо небе и въздух, и свобода.
           Стоях на прага. Някак си знаех, че пак ще я намирам тази врата – и на други места, само трябваше да се съчетае необходимият брой елементи. Котка не видях – не бях и търсила. 
            Върнах се спешно, за да не ме усети баба ми.  Не ме усети. Поне аз така си мислех. Дядо ми разбра. Само ме погледна – очите му бяха жълто-зелено-кафяви, ту пъстри, ту едноцветни – и много дълбоки и светли – знаещи. Дори после, когато го хвана склерозата и погледът му помътня, пак ме усещаше и си знаехме. После, доста по-късно, разбрах, че баба ми също я знае. Не говори за нея, защото това си е нещо лично между нея и тебе, както между твоя си живот и тебе. Тя също знаеше кои други я знаят. И когато минат през нея, за всеки ще има само по една пътека и после безкрайно ... какво?
  8. Защото е абсурдно    Елементите, които ни съставляват, носят в себе си спомена за другото битие, отвъд границите на познанието на земния човек. Те, обаче не дават цялата картина, а в своето натрупване образуват емоции и образи, които теглят към нещо смътно първично. И тъй като не е организирано и няма структура, то е диво: дивото в тебе създава образи. Такъв образ е вътрешната ти врата: минава се през болката на спомнянето, сблъсъка с ограничението; следващият етап е липса на страх от свободата, стимулиран от мирис на билки, зелени листа, чиста вода. И е наложително да си сам, защото тогава няма нужда от доказателства за онова, което винаги си знаел - не е смешно, не е абсурдно да си вярваш. Защото това си ти – неосъзнато, знанието е самото ти съществуване. Осъзнаването е преход към друго съществуване.


съкратена версия от:
http://liternet.bg/publish10/gapostolova/kotkata.htm





Гласувай:
26



Следващ постинг
Предишен постинг

1. pegas08 - Разказче...
19.06.2010 04:43
ти си явление!
Тери Прачет остава зад теб...
цитирай
2. razkazvachka - Пегасче, благодаря за вниманието!
19.06.2010 08:14
pegas08 написа:
ти си явление!
Тери Прачет остава зад теб...


Целта е чичо Камерън...
цитирай
3. tili - Намерих най-после малко време
19.06.2010 09:45
за да го прочета. И аз така си представям живота изобщо - като космическо явление, красиво , взаимносвързано и зависимо. Една безкрайна мозайка, сложна и разнообразна. Картинката не е отпечатана на капака на кутията и всеки реди своя пъзел, а отделните пъзели оформят нещо цялостно, което се мени с епохите и хората. Калейдоскоп в ръцете на Твореца.

И само за протокола: ;-))) четох някъде, че най-секси ароматът бил този на топъл хляб. Изглежда, че усещането за мекота и топлина предразполагат към... Детето в теб го е усетило тогава.
Хууубав уикенд:*))))))
цитирай
4. razkazvachka - Хляб - препечен до златисто на нивата под слънцето:))))
19.06.2010 10:00
tili написа:
за да го прочета. И аз така си представям живота изобщо - като космическо явление, красиво , взаимносвързано и зависимо. Една безкрайна мозайка, сложна и разнообразна. Картинката не е отпечатана на капака на кутията и всеки реди своя пъзел, а отделните пъзели оформят нещо цялостно, което се мени с епохите и хората. Калейдоскоп в ръцете на Твореца.

И само за протокола: ;-))) четох някъде, че най-секси ароматът бил този на топъл хляб. Изглежда, че усещането за мекота и топлина предразполагат към... Детето в теб го е усетило тогава.
Хууубав уикенд:*))))))


Това е дълго наистина, но пък съм извадила само две парчета от общо пет, мисля...

Хубав ден и следващ, после пак!
цитирай
5. tili - Ще хапна и останалите тези дни :)))
19.06.2010 10:04
Бизи, бизи, много да му се не види!:(((
цитирай
6. razkazvachka - и аз - трябваше вече да съм на втората страница от един тест за понеделник:)))
19.06.2010 10:22
tili написа:
Бизи, бизи, много да му се не види!:(((


ама иначе пък не си даваме междучасия - само ако има някоя щуротия за раправяне:)))

цитирай
7. iliada - Ще търся време като Тили
19.06.2010 16:25
за да м се насладя напълно!:)
цитирай
8. razkazvachka - ей сега ще му сложа номерация на парчетата, за да не се затруднявате -
19.06.2010 16:28
iliada написа:
за да м се насладя напълно!:)


ама аз кат нямам време да напиша всичките щуротии, дето ги генерирам напоследък в това лятно време - сега ви задръстих с дълго-предълго:))))
цитирай
9. injir - За някои - щуротии, за други - ист...
19.06.2010 17:12
За някои - щуротии, за други - истина.
цитирай
10. hristo27 - Клипът е страхотен! Чудесен избор!
19.06.2010 17:18
Клипът е страхотен! Чудесен избор!
цитирай
11. razkazvachka - ... точно си мислех как да пригодя онази формула за лицата и събитията:))))
19.06.2010 17:24
injir написа:
За някои - щуротии, за други - истина.


Всички лица и събития в тази измислена история са верни, само дето не са се случвали по едно и също време на едно и също място.

Усмивки!
цитирай
12. razkazvachka - ...един от любимите ми - Точно попадение за тебе - читател 33 666!
19.06.2010 17:25
hristo27 написа:
Клипът е страхотен! Чудесен избор!


Поздрави!

Хубава събота вечер!
цитирай
13. pegas08 - Май не те разбрах.
20.06.2010 16:48
Кой Камерън? Режисьор ли ще ставаш?

Кон ще ти трябва ли?
цитирай
14. razkazvachka - Оня Камерън - точно!
20.06.2010 18:11
pegas08 написа:
Кой Камерън? Режисьор ли ще ставаш?

Кон ще ти трябва ли?


ами чакай да видя сега - ще ми трябва котка, анаконда, вещица - а, това съм аз; няколко златни ритона, магаре, дракон и един мнооого кадърен програмист... ама - за после - ще ми трябва някой да организира конкурс за песен... мъ да знайш - по-лоша съм от Лили Иванова...
цитирай
15. pegas08 - Това за конкурса...
20.06.2010 20:03
дай го на мен.
Каква песен искаш- любовна или напротив?
цитирай
16. gkowachew - Eй...с всеки нов постинг
20.06.2010 20:44
ме изненадваш и затрудняваш да определя на какво точно ми прилича твоето творчество (напр. за Валери Петров казвам, че това е моят есенно-съботен поет и т.н., да не изброявам...). Интересно ми е, харесва ми, но трябва да му намеря ЛИК(личен идентификационен код!). Свалям ти шапка(през топлите месеци на село използвам сламена шапка)...Ако това не ти харесва, ще си потърся войнишката!:)))
цитирай
17. gkowachew - Извинявам се
20.06.2010 20:46
за закъснелия коментар, но бях на село- започнали сме ремонт, а майка е сама...Но ще ти измисля ЛИК!
цитирай
18. razkazvachka - напротив!
20.06.2010 22:03
pegas08 написа:
дай го на мен.
Каква песен искаш- любовна или напротив?


Магия, заклинание!
цитирай
19. razkazvachka - Привет! Ами няма да ти кажа аз как си викам зад гърба на другите:))))
20.06.2010 22:14
gkowachew написа:
ме изненадваш и затрудняваш да определя на какво точно ми прилича твоето творчество (напр. за Валери Петров казвам, че това е моят есенно-съботен поет и т.н., да не изброявам...). Интересно ми е, харесва ми, но трябва да му намеря ЛИК(личен идентификационен код!). Свалям ти шапка(през топлите месеци на село използвам сламена шапка)...Ако това не ти харесва, ще си потърся войнишката!:)))


Благодаря за коментара!
Сламената ти шапка ме удовлетворява. Ако изкопаеш войнишка, ще извадя противогаза от мазето:)))
цитирай
20. razkazvachka - О, не се извинявай! Освен това скоро няма да има друго:)))
20.06.2010 22:52
gkowachew написа:
за закъснелия коментар, но бях на село- започнали сме ремонт, а майка е сама...Но ще ти измисля ЛИК!


като измислиш - ще ми е любопитно...

цитирай
21. divna8 - Аз ще съм Змията...и Анаконда, ако трябва :))))))))) Замечта ме за Времето някога и сега.... Хубав разказ, като "топъл хляб". Истински хляб, обаче..
21.06.2010 10:47
razkazvachka написа:
pegas08 написа:
Кой Камерън? Режисьор ли ще ставаш?

Кон ще ти трябва ли?


ами чакай да видя сега - ще ми трябва котка, анаконда, вещица - а, това съм аз; няколко златни ритона, магаре, дракон и един мнооого кадърен програмист... ама - за после - ще ми трябва някой да организира конкурс за песен... мъ да знайш - по-лоша съм от Лили Иванова...

цитирай
22. gkowachew - А защо скоро няма да има друго?
21.06.2010 12:09
Ще си сложа и войнишката униформа и ще козирувам! И ще изсвиря с тръбата "Сбор"!
цитирай
23. razkazvachka - ааа, недей така - анакондата е оная препарираната дето стоеше на едно дърво на входа на природонаучния музей
21.06.2010 12:11
преди някакви си хилядо години,
на теб разчитаме за котешката цивилизация:))))

тези работи ги има в дългата история...

Весело да е:))))
цитирай
24. gkowachew - Спомена за друго битие...
21.06.2010 12:52
Мисля за него...
цитирай
25. razkazvachka - човекът като микрокосмос - онова, от което сме дошли, онова, в което ще се върнем...
21.06.2010 17:14
gkowachew написа:
Мисля за него...


прах от звезди и енергия за космически двигатели - да де - образно казано...
цитирай
26. bigbrother2 - Щура работа!
21.06.2010 17:24
Ама пък интересна, ама пък щура....
цитирай
27. razkazvachka - Именно!
21.06.2010 17:29
bigbrother2 написа:
Ама пък интересна, ама пък щура....


ако не беше щура - нямаше да е интересна

Хубава седмица на тебе!
цитирай
28. razkazvachka - имам тежки мисловни задачи...
21.06.2010 17:35
gkowachew написа:
Ще си сложа и войнишката униформа и ще козирувам! И ще изсвиря с тръбата "Сбор"!

и малко музата е в почивка...
цитирай
29. tili - Ето ти един поздрав, който се върти
23.06.2010 10:01
из колективното несъзнавано :)))

http://www.youtube.com/watch?v=cRLJxpUYmY4

Сигурно е заложен още от Ония...
цитирай
30. razkazvachka - благодаря1 Тили:)))
23.06.2010 10:12
сега ще го разгледам отделно.

Май е време да пускам приказката за Еньовден...
цитирай
31. georgibogdanow - Здравей, razkazvashka!
24.06.2010 10:54
Така и не разбрах дали ти си Гергана Апостолова и дали теб трябва да поздравя за чудесния текст, моля да ме извиниш за което! Много ми хареса - стилът е чудесен, идеите също ми допаднаха. Хубав ден :)
цитирай
32. razkazvachka - Благодаря за вниманието - и за четенето из другите пространства!
24.06.2010 12:10
[quote=georgibogdanow]Така и не разбрах дали ти си - аз съм, благодаря за коментара:)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: razkazvachka
Категория: Изкуство
Прочетен: 1836854
Постинги: 291
Коментари: 7478
Гласове: 22445
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031