Mutability :: 154. Листопадо

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

03.06.2010 19:02 - 154. Листопадо

Автор: razkazvachka Категория: Изкуство

Прочетен: 4147 Коментари: 13 Гласове:

Последна промяна: 30.12.2010 04:46

Поздрав за регистрираните ми посетители между 25000 и 25005:

12:22 - vestvi 12:51 - pontis 12:53 - vestvi 12:58 - kleopatrasv 13:35 - tili 14:48 - vestvi 14:55 - iliada

и 3500ия ми глас: 03.06 21:14 - edinman

        Тъкмо седя и се тръшкам, че от години не сме имали такава зелена пролет с малко за нашенско прахоляк, без пушеци и даже с асфалт пред нас - а моите хора по света няма да го видят и ето ти ги: те взели че се метнали на първия самолет и пристигат. В неделя ми се оплакват от много работа, задръстен трафик, скука сред нацъфтелите розовоцветни вишни в кварталната градинка и неинфарктно ежедневие там някъде из Монреал. Аз ги съжалявам, а най-вече съжалявам, че тука вече взе да става като на Пандора - оная планета от фантазиите на чичо Камерън - и айвата доби съвсем извънземен вид, пък не мога да наснимам всичко и да им го пратя, щото у нас филмите са нискобюджетни... И ето ти ги в сряда - обаждат се и викат:           - Ние взехме, че дойдохме преди няколко часа, ама ще наминем към събота, щото трябва да ходим за единия куфар, дето реши да емигрира в Париж и сега чакаме да го доставят със следващия самолет. Пък в петък имали други задачи. - Добре – викам - отворени сме денонощно: когато дойдете - тогаз. Снабдявам материали за салатка и нашенски манджици, дето знам, че човек не може да опита Оттатък, мъжкото население снабдява пиячка - щото е тежка и не мога да я пренеса. Готови сме и имаме време да се поразходим из ливадите зад прелеза, дето преди бяха ниви, пък сега са оставени да цъфтят и радват окото и разните добитъци, дето пасат из тях. И ей ги, нашите хора - цъфват по едно време, посрещаме ги, настаняваме ги и започват да докладват що чак сега кандисаха да дойдат.
        - Ами първо ни нямаше куфара. Отиваме да го търсим и служителят вика - "Виждам го!" - Къде е? - обнадеждено се оглеждаме. – Ето го - сочи момчето някакъв номер в монитора пред себе си - в Париж е. Елате да си го вземете утре.
      - След това трябваше да излезем от София - продължават те. - Е, нали бяхте шофьори на коли с ПК-номера - викам аз - това не ви е проблем, пък и сега има проходимост, даже закърпиха дупките на Кокошигъз.
         - Къде-къде? - Ми на Владая, бе - нали там шосето се стеснява на входа на Софето, а на такава непропускливост бабите ми едно време викаха „стиснато като кокошигъз”.
         - Ама нали не сме си идвали няколко години вече, сега ни се видя страшно – продължават те - караме си по онова шосе (магистралата де) и някакви с джипка, без сигнал, без да четат знаците, ни влязоха изведнъж и добре че имахме бърза реакция... Пък те си отфучаха.
          - После имаше урок по български - едни пришълци от някоя по-мургава чужбина взеха да ни разправят как се вика на това или онова - пък ние гледаме и се чудим, щото в нашите представи на български си имаме съответните думички...
         - Не се косете, викам аз – сума ти народ, ненаучил български ходи насам-натам по света, а после се връща и се опитва да говори с български букви на световни езици...

         - Я, по-добре кажете къде ходихте вчера - не може да сте спали цяло денонощие.
         - Ами ходихме по работа, а следобед - на пазар. Бяха ни поръчали да вземем българска чубрица и отидохме на пазара. Беше към пет следобед или малко по-късно и жените вече си тръгваха. Една вика "Немам, продадох я". Друга вика: "Я идете при е оная женичка - она има." Отиваме при нея и викаме: "Лелче, имаш ли чубрица?" а тя бърза да си прибере багажа и вика - "Немам, тръгвам си, утре елате." А виждаме, че слага настрана голям плик чубрица и го удряме на пазарлък - "Виж, сега, лелче, не сме от тука, що не ни дадеш ей оня плик..." "Абе, утре-утре" - вика тя - "има, ама докато го измерим и листопадо че почне".... Бре, тука се озорихме - не сме излезли толкова отдавна от тука, какъв е тоя идиом - нещо не му разбираме на българския, от вчера все ни сервират разни непознати обрати и похвати на речта... "Ама ние го искаме целия - колко струва?" - "А, целио е десетлЕва" - зарадва се женицата - по-млада беше от нас, ама що й викахме лелче - сигурно от уплах... "Щом нема да го мерим, зимайте го да бегам за листопадо" - бре, срам-несрам - попитахме какво е това…

И тука, прекъснаха разказа в очакване ние да демонстрираме нашия Новговор. Пък аз мигам на парцали и викам - Ми не знам, там в Перник да няма някоя лингвистична секта, дето си говори тайно. И настана смях и веселие - успокоиха се хората, че и аз не знам.
        Ами това било турския сериал, бе - по телевизията и всички се юрват привечер да го гледат. Вие не го ли гледате - тука мъжете се сещат, че са чували за "Листопад"-о, а аз се оказах по-невежа от канадски гражданин. По едно време звъни телефона. Вдигам и чувам лъчезарното гласче на Тони, дето се омъжи в Неапол. -         Тука сме с малкия… -         Идвайте… Пристигат след малко с младежа, който вече има 3 години и сестра й. Запознавам ги с навалицата. Кефят се. Озъртат се.          - Абе, какво им става на нашите – започва Тони – всеки ден по това време започват да гледат в една точка, настаняват се пред телевизора и започват да гледат някакъв сериал…        - „Листопад”-о! – крещим с просветителски ентусиазъм.         - Вие не го ли гледате …         - Телевизора е горе, кой ще ходи чак до там – и Тони въздъхва облекчено, защото се сеща, че държа телевизора в най-далечната стая, където никой не ходи.        - Моцарт – вика дребосъка, който е докопал компа и иска да му пусна музика – намирам „Малка нощна музика” и той щастлив започва да се прави на диригент…

... и ми се дослуша нещо като за невежи - поздрав на всички, дето са пропуснали листопадо: