ЧЕРВЕНИ КАРАМФИЛИ ВЪРХУ ЗЕЛЕНАТА ТРЕВА              Много-много отдавна - когато светът бе млад, но имаше също и много баби и дядовци, които създаваха приглушени тъмносини сенки насред ярките и гръмки самоопределения на битието – училището беше тежка  шестдневна работа на три срока, писитата бяха само котки, компютърът още е бил идея, блоговете се наричаха „лексикони”, а мрежата бе от организации и манифестации, лозунги и политически вицове и – нещо като хард дискове и сървъри, но от хора… Тогава – някъде в края на 60те години на миналия век от миналото хилядолетие, нашите решиха внезапно, че трябва да уча английски. В училище не се предлагаше масово, а читалищата още не бяха започнали да организират курсове, та трябваше да ходя на уроци. Мислех, че е идея на майка ми и баща ми. За мое щастие – не беше. 
          Първият път отидохме с дядо ми на гости на едни негови приятели – дядото бе с костюм у дома и веднага ми хареса, а бабата сложи на масата истинска покривка с дантели и поднесе супа и пиле. Всички се държаха като възрастни хора и разговаряха, без да снобеят. Това реши въпроса за мене – мразех мушамените покривки и безкрайното лицемерно канене и отказване сред познатите от квартала. Хареса ми да ходя на гости на възпитани хора, където понякога ми задаваха въпроси и ме изслушваха, докато отговарях, "да"-то си беше "да", "не"-то си беше "не", а изборът си беше твой и не те караха да се чувстваш малоумен, а просто ти даваха второ парче торта, когато чуеха "да, моля" и не ти предлагаха повече чай, когато чуеха "не, благодаря". Дядо ми си говореше с тях по интересни теми от миналото, когато те имали фабрика, а Ангелинка – дъщерята – още била момиче. Стана ми ясно, че дядо ми търгувал с нейния баща – карали му череши и жито, мисля, а после грозде и вино – имаше едно жълто като слънце вино от бяло грозде – правеха го в Пазарджик роднините на баба ми… Не си спомням тогава да съм се запознавала с дъщеря им – но сигурно е било тогава, защото първият урок бе уговорен и отидохме с майка ми, предадоха ми 6 думи, а аз ги забравих докато стигнахме до нас, та на другия път се наложи да пишем и транскрипция, и превод – но това не беше проблем. Проблемът ми бе как да се обръщам към нея. Лесно им беше на нашите: дядо ми й викаше „Ангелинка”, майка ми – „баба-ти-Ангелина”, баща ми се опита да каже, че е редно да й викам както на учителите в училище, но тя самата ме подигра още първия път: „Каква другарка съм ти аз”. А „госпожа” бе дума от миналото и нямаше как да я употребявам. Избягвах да я назовавам, макар че нямах никакви затруднения с майка й и баща й, например. В двора имаше барака, а в бараката постоянно присъстваше „дърводелец”, всъщност персонално прикрепен агент, защото синът бе избягал в Западна Германия и онази система не можеше да рискува да остави семейството му без наблюдение. Спомням си веднъж как се бе навел да подслушва до дръжката на вратата, някой я отвори рязко и го фрасна по носа, за удоволствие на всички присъстващи, макар и по различни причини. Всичко това бе друг свят в света около мен и не осъзнавах, че за големите е бил толкова реален, колкото и света, в който живеехме. Разбирах, обаче, че семейството й бяха отхвърлени, следени, забранени. И едновременно с това – ценени по непознат за мен начин. Беше на мода тогава да се учи английски извън училище – имах няколко съученици, чиито майки ги тормозеха още от първи клас, а майка ми развиваше комплекси за малоценност от тях по време на родителска среща. На мен пък ми възлагаха да проверявам класните по руски и да маркирам с червено грешките, а после учителката пишеше оценката и се подписваше. Явно, това не стигаше, та трябваше да ходя два пъти седмично на гости у дядо Дочо – бабата черпеше с бяло сладко и вода, а после се премествах в стаите на дъщеря й – и учехме английски с Баба Ангелина – по някое време бях започнала да я наричам на ум за себе си така.   Интересна ми беше, но не я обичах. Харесвах майка й и баща й -вече много стари, според 11-годишните ми виждания за възрастта, достолепни, излъчващи доброта. Тя бе някъде към средата на 40те си години - зла, отчаяна пушачка - за един час й наброявах 9 фаса от цигари "Слънце", а когато излезех от тях - въздухът ми се струваше сладък. Дългите пръсти, които държаха, без да се объркват цигарата и химикалката едновременно, имаха цвят на току-що размразен бройлер с никотинови нокти - плътно кехлибарени, но чисти и нежни при допир. Устната й имаше ръбче от постоянното пушене, а това даваше чуждестранен оттенък на думите, дори когато ги изричаше на български - гледах я винаги внимателно как произнася смешните думи от новия за мен език. Гласът й бе като на стара врана - вероятно от пушенето, заядлив, рязък, циничен, а похвалите бяха в мълчанието й. Обичах да я карам да мълчи, докато ми преглежда домашните и съчиненията - а тя обичаше да намери някоя пропусната запетайка или буква и тогава следваше обичайната й тирада на тема: "Вашите се трудят непрекъснато, а ти мързелуваш и нищо не си научила!" Тогава, макар и вече да набирах мускули в областта на ораторското изкуство, винаги й се връзвах. Карахме така четири години. По едно време играех хандбал в "Локото" - на малкото стадионче до Сточна гара. Отивахме рано сутрин на тренировка и преди да започнем, имаше малко време за приказки, оплаквания и разтакаване с момичетата от отбора. Слагахме монетки от една стотинка на релсите на бързия влак и когато преминеше, ги търсехме - обикновено ги бе издухал сред белите чакъли на насипа - но преди това ги бе разплескал и бяха тънки и големи като монетите от 5 ст. После идваше Вили - треньорката и се започваше - упражнения, обиколки, хвърляне на разни тежки и по-тежки топки, игра - бях ляво крило – търчане, дриблиране, мамене, дузпи, бутане, ритане, хапане, надвикване. След час и половина вече не си усещахме мускулите, а Вили даваше последна команда: 10 обиколки по най-горната част на стадиона над пейките. И след това се запътвах на английски по прекия път - под сенките на огромните петнисти столетници по "Иван Вазов", покрай турското консулство - до улицата покрай градската градина, където беше красивата двуетажна къща с високи тавани, където живееше Тя. 
          Краката ми пукаха след тренировките, а запъхтените ми бели дробове се гърчеха от цигарения дим. Часът се проточваше, аз обяснявах, че трябва да стигна навреме за поредното пионерско нещо-си, а тя гаднееше и ме забавяше, така че го изпусках. Когато се доберях до училището – потна, изнервена, сред облак от цигарена миризма, там ме чакаше поредното гаднеене от Мая - пионерската шефка и какви ли не обвинения в апатия, аполитичност, липсата на отговорност, забравяне и мързел по отношение на пионерските велики дела. Двете бяха еднакво лоши и превъртели в тяхната си крайност, но - въпреки, че ги мразех, не бе по еднакъв начин. Всъщност - Майчето се досещаше, но не знаеше думата - не беше апатия, а безкрайна скука, която не просто ме караше да се прозявам, но и да изпитвам отвращение към плиткоумните малолетни бюрократчета на пионерстването ми – нищо лично, въпрос на интерес. А другата ми беше предизвикателно интересна, макар и да я мразех - лично. Баба ми Ангелина го знаеше - и пак гаднееше, а аз започнах да бягам от час - обикалях парка и се прибирах с твърдението - "Беше излязла". И така - докато ме хванаха. Майка ми беше потресена, а баща ми неочаквано взе моята страна - и ми върна целостта на света, но вече никой не можеше да ме убеди, че да си пионер е нещо велико. Ходех на хандбал и учех за Баба Илиица, ходех на плуване и учех системи от уравнения, ходех да карам кънки или да играя на джамини с целия клас из асфалтовите улички на квартал "Родопи" или - както му викаше дядо ми - "Съдийския" и учех руски; четях биографията на Маркс и четях Шекспир, четях Зола на руски и четях „Форсайтови” на английски, четях Пушкин на английски и четях „Пътешествията на Гъливер” на руски – и така, докато езиците престанаха да имат значение, останаха само текстовете, а после текстовете изчезнаха – останаха само световете. 
           А световете бяха като объркано кълбо разноцветна прежда. Само дето не беше прежда. И ако се скъсаше крайче – болеше. След време, когато можех да чета всичко на английски - на въпросите на съучениците ми защо трупам толкова, отговарях с приказката за оня принц, на който му се наложило да си изкарва прехраната с плетене на кошници - може да ми се наложи да си изкарвам хляба с английски.
Наложи се. 
Във времето, когато дръпнахме шалтера на идеологията и кулите на светлото бъдеще просто изчезнаха - остана само дъното. И то бе - всичко - целият вложен труд, който не бе отишъл напразно. 
         
           Някъде в началото на 1990те бях отишла в Пловдив за малко. Обикалях по старите пътечки и в един момент ми домъчня за Нея. От подлеза срещу "Тримонциум" взех букет карамфили и се запътих през площада, покрай ДНА по уличката до парка. Стигнах до познатата къща, кованата желязна врата бе отворена, но на нея бе залепен некролог - от преди 8 месеца. Бях закъсняла. Оставих цветята на гладката зелена алея срещу дома й. Тя винаги ми се подиграваше, когато й носех цветя преди - по настояване на майка ми. Не се чувстваше уютно, когато някой й благодареше. Бе изхабена от 40 и нещо години безвремие и не вярваше в нищо, освен в истинската работа. От тогава не съм ходила там – даже не знам дали къщите стоят. Сещам се за нея около 24-ти май, защото преди другите езици е майчиният език, а след тях – световете, които разбираш с човешките езици на разума и на сърцето – и можеш да разкажеш с думи на български. Следващият път, когато отида да оставя цветя, може би няма да е късно вече.

Тук...просто ще помълча...

http://www.youtube.com/watch?v=M_bvT-DGcWw&feature=related

Благодаря ти!

Ролинг стоунс й бяха любимците - камъкът, който се търкаля в изгнание и не хваща мъх...

Никога не е късно :)

времето е условност... и във времето се отърсваме от страховете си, за да преминем към своята същност, на която границите ни вече не са нужни...

За равносметка или за благодарност! Винаги имаме обаче и възможността - макар и мислено - да отправим молитва за опрощение за неразбирането си и на благодарност - за дареното, оценено след години!!! По-важно е осъзнаването... А цветята са достигнали до... зелената трева, която ще ги предаде по-нататък по веригата. И ще достигне добрата дума - камъкът, който не хваща мъх - до нуждаещият се от нея...
Благодаря за споделеното, Гери :):):)

не са: Камъните падат!

твоят коментар ме накара да си представя другата крайност - в нея се правят грешките - но - оня разказ ще иска талант и смелост, които в момента нямам...

но, я си представи едно бъдеще, когато застаряващите ни правнуци ще си спомнят с умиление за времето на "камъните падат от небето" - като израз на пророческата същност на песните на дедите си по отношение на метеоритните дъждове - уф, това вече не е майтап, направо си е ужасия:))))

до болка познато... Познато ми е и отношението на всички около теб към самата теб. И аз гледах по същото време света отдолу нагоре. И на мен са ми правили впечатление тези неща, но са се изтрили от съзнанието ми. Език не съм учил, но се научих да внимавам в час, да разбирам нещата от токущо изречените от учителят думи. Животът беше моят учител и родителите ми (Бог да ги прости).
Цветя, спомени, впечатления - един отминал свят и само проблясъщи, а ние продължаваме напред.
Красив разказ - Благодаря!
Лек и приятен ден (въпреки дъжда) ти желая!!!!

не можем да променим миналото, нито да го изтрием, но можем да го видим от интересната страна и да се опитаме да го разкажем на езика на онези, които - поради младостта си, няма никога да посетят онази далечна страна...

Хубава седмица!

Ама ти с тия разкази за Пловдив направо ме побъркваш и не мога да си върша работата- например да нахраня Мери (моето коли!)...

сега няма да разправям нищо чак докато я нахраниш:))))

мернах нещо - отивам да видя какви си ги писал

Джон Кенеди беше казал на Нат Кинг Кол или на Отис Рединг- Стига сте разплаквали Америка! Момчета...

и кой го казва - след като разплаква половината блог с разни стихотворения! (чуденка)

Браво за публикуваното!
:))))

Хубава седмица, въпреки дъжда!

Не знам какво трябва да направя...

Неадекватна съм в момента, защото от сутринта изпитвам - за кеф на студенцията - вече съм понесла към 4 тона презентации и едвам нацелвам правата линия... Но пък - като поглеждам през прозореца - навън е ноември, а аз вече светя в инфрачервено.... ооопс - дойдоха още трима...

Първо ме върна във времето което едва помня и после за пореден път ме накара
да се порадвам на поредния разкошен разказ!:)

Моят ден започва днес оттук.
Тази песен я имах на грамофонна плоча и съм я слушала до безкрайност...
А ти разравяш спомените...
Благодаря ти за този разказ, макар и с горчив привкус, ме тонизира така, както чашата кафе без захар!

Интересно нещо е паметта - седиш си, лафиш си с тоя-оня из блога и изведнъж някаква ключова дума стартира цяла серия ярки картини, които не подозираш, че имаш на "хард - диска" - като например тези даскалски работи...

Хубав да е денят ти и горещ:))))

на спомените ти. В толкова неща се припознах , не е истина. С тази разлика, че езикът беше френски , а учителя - мъж. И едно пиано. Иначе всичко друго е толкова добре описано , като само ти го умееш. Подобно удоволствие ми е доставяло написаното от Ейен .. .преди време.
Магьосница на словото си, думите ти пораждат асоциации , будят спомени дълбоко скрити в паметта ми , ... оживяват улици и лица. Даже и и карамфилите успях да помириша.
Истинско удоволствие , благодаря.

Френски и пиано - разкажи го!
А в Пловдив всички цветя ухаят...
и онези дървета - не знам как се казват - имаше едно пред нас - с белите цветове, които после стават като бобови шушулки - и миришат на мед.

И срам за мен - забравила съм имената на улиците, по които минавах всеки ден - ще трябва да видя дали чичо Гугъл пази оная карта...

Сладко-горчив. Сетих се за моята първа учителка по английски - мис Сотирова. Безкрайно очарователна стара мома. Имаше някаква деформация в рамото, но светеше с бяло-синята си коса. И пееше прекрасно английски шлагери в един много сладък суинг стил. Отдавна я няма... Ще си разделят карамфилите с твоята мис:))

Моята даже не посмя да ми каже да й викам "мис" - или "тийчър" - нали и в учебниците ги нямаше - всичко беше комрид...

Различни светове. Разделени от езици. Уж чужди. Уж непознати. А чрез тях разбираш, че светът е един. И е прекрасен. ... И никога не е късно да подариш цвете...

различните светове, разделени от езиците:)))) Но цветята са си цветя - на учителя с любов! Хубави празници!