Естествено, проспах 20 000то си четене - но числото е случайност, а на неслучайните ми читатели - благодарности:

iliada;divna8;  gkowachew; mamas; kleopatrasv;  pegas08;
martiniki; lotos16; lidis; amenda; frina; ka4ak; portishead; priqteli12; varg1; mrazekoff; an200; tili; naina; sparotok; begetron426; karambol5; streetsmart;  erato7; blagovestie; hatanasov; sunny2; albizia; kasi13; a също и veninski, bapha и другите, дето не сте се логнали, когато сте надникнали.

и за глас номер 2820: 13:09 - iliada 


Да имаш и да нямаш - не по Хемингуей.

  ГЛАДИОЛИ
   

          На другия ден бе 24-ти май и щяха да ни изпращат от училището, затова с дядо ми отидохме на Понеделник пазар за цветя. Сега, не ме питайте, защо точно на Понеделник пазар, вместо да кривнем към цветарския магазин на "Байкал" или пък - към пазарчето в края на булеварда, където тролеят завиваше накъм стадиона на "Ботев" Пд.
        Просто дядо ми пресече улицата и тръгна по "Беласица" покрай сивата ограда на Военната болница, а аз не си и помислих да задавам въпроси: той бе решил така, а с него винаги ми бе интересно, макар и никога да не минавах по неговите пътечки, когато бях сама или с някой друг. Уж бе същият град, но - от друго време - някак едновременно го имаше и го нямаше.
          Дядо ми избираше вътрешните улички, където бяха дворчетата с нацъфтели хелиотропи - знаете ги - виолетови и бели големи цветове като слънца - а също и дамско сърце и трендафили с дребни жълти и бледорозови цветове. Имаше също и една роза, качена на асма - дебел дънер, който стигаше до скелето и се разклоняваше над цялото дворче в сянка от листа и грамадни жълторозови цветове. Сянка от рози, жужене на пчели безброй и ухание на вино от рози. Там из задните дворове животът си вървеше различно от познатия на туристите Пловдив: хората ходеха по потници и къси панталони, по абсурдни пеньоари и ролки за къдрене на главите, клюкареха, викаха децата на обяд, миеха колите или лежаха омацани под тях, опитваха нови рецепти, а на паркинга зад дългия блок даже имаше огнище с казан - вероятно се вареше сладко от ранните ягоди.
          Когато стигнахме до подножието на тепето между арменската махала и пазара, продължихме по калдъръмените улички с малки дюкянчета, претрупани с невероятни джунджурии, които повече ми приличаха на разфасовани сбруи, хамути и части от онези конски файтони, които бяха популярни из Пловдив до края на 1960те - черни, изписани с цветя и тапицирани с розов или небесносин сатен - като венециански гондоли.
           Влизахме ту в едно, ту в друго дюкянче - дядо ми вървеше с ръце на гърба, спираше, гледаше, разговаряше с разни стари дядки с брадици и шапчици - като прашни джуджета от приказката за Снежанка. 
          - Дедко, познаваш ли ги? - попитах.
          - А, тия не ги познавам, ама си имаме приказка - а ей там имам един приятел - и се запъти към редицата сергии с още по голямо изобилие на невероятни джунджурии.
          - Какво търсим - попитах - а насреща един по-млад продавач ми се ухили белозъбо, но бе дръпнат настрана като завеса от една жилава древна ръка, която се подаваше от оръфания ръкав на съсухрено старче с щръкнала мръснобяла коса и присвити черни очи - като на кос.  
           - Ако не знаете какво търсите, при нас ще го намерите - каза, като ме гледаше изпитателно, но всъщност се обръщаше към дядо ми.
          Усмихнах се, но не знаех какво да кажа. Дядовците започнаха моабета, но продавачът ме погледна още един-два пъти остро-любопитно. Знаех какво означаваше това - дали може да ми се има доверие.
          - Не бой се - каза дядо ми - тя ходи при Ангелинка - и внезапно другият омекна и погледът му стана кафяв и човешки, пълен с неистов интерес. Не предполагах, че споменаването на името на първата ми учителка по английски може да има такъв ефект - тя бе възрастна гаднярка, която ми бе тровила живота преди да отида в гимназията. Подразбирах също, че дядо ми си е бил един от тълпата влюбени в нея от време оно, когато тя била видна градска хубавица, но не го тормозех с въпроси. Разбирахме си се с него и чат-пат ми пускаше малко информация или, както сега - ме допускаше до мохабети за по 4 уши...
            - Говори ли английски - попита другият, сякаш аз не бях там.
           - Говори, бе, като американка - рече дядо ми с безусловен тон, макар че не ме бе чувал никога как говоря. Та заключих, че има предвид учителката, не мен - тя бе завършила американски колеж някога си...   
          И продължиха да си говорят, а аз тръгнах към редицата сергии с цветя. Имаше карамфили и розички, някакви градински букети, а в края на редицата - до сергиите на вехтошарите се мъдреше една кофа с пет великолепни стръка гладиоли - царствени, по-високи от мен, отрупани с тъмночервени, грамадни кадифени цветове. Исках ги. Сигурно бяха невероятно скъпи.
          В това време дядо ми се добра до мен, хвърли един поглед на цветята наоколо и се фиксира на гладиолите. Онези негови приятели от сергията с джунджурии също се приближиха, а младият продавач - май бе син на приятеля на дядо ми - дойде и махна цената от гладиолите.
           Съсухреният му баща ме гледаше и неочаквано каза:
           - Кажи ми нещо на английски.
          Сама ли да си говоря - помислих си, но после реших, че те така и няма да разберат какво им казвам, та сглобих някакво изречение.
          После ми връчиха огромните цветя - като крале  сред всичките други цветя на пазара. Разбирах че са за друга, но и за мен по някакъв начин. Тогава разбрах какво е да имаш.
          И натоварена с тях вървях с дядо ми обратно към къщи - този път по главната улица с широките тротоари, а минувачите ме гледаха с изненадани усмивки и разбиране. На другия ден бе 24-ти май.

          Никога не бях носила цветя на учителите си в гимназията. На следващия ден връчих по един прекрасен царствен стрък, отрупан с великолепни червени кадифени цветове на класния, на учителите по български, английски и история. Последния връчих на учителката по физическо за нейно огромно удоволствие - защото с нея бях водила мълчалива война пет години, без да се оплаквам, а тя бе оценила високо ината ми и ми бе оставила шестица в дипломата. Странно защо си спомням точно нейната неподправена емоционална реакция - не бе очаквала признание от моя страна. Имаше го.


           Години след това бях тръгнала на среща с професор в Университета и минах покрай вечните цветарски магазинчета на ъгъла на "Шипка" срещу "коневръза" на Алма Матер. Те бяха пълни с цветя - а сред тях сияеше букет огромни червени кадифени гладиоли. Не издържах и купих един. Натоварена с него изпълзях по стълбите в централната част на университета до осмия етаж, където професорката се готвеше да започне час с група студенти.
          - Зззащоминосситетеззицсветя! - изсъска тя с неподозирана за мен ярост, а студентите, сред които имаше мои ученици, внезапно наостриха уши, защото този път те нямаше да са сред пострадалите.
          Занемях, а по гърба ми започнаха да се стичат вадички пот, докато сглобявах някаква благодарност, но тя ме прекъсна с нов залп:
          - НесъмВиписссаланищокоетонесссстесссиизззкарала! - тя правеше грешка в причастията на -л...
           Вбесих се. Вирнах гребенче и в моя си стил на драка заявих:
          - Минах долу покрай цветарките на идване, видях гладиолите, изкуших се и го взех, но сега няма какво да го правя и ви го оставям. - Даже не бях учтива.
          Тя кимна удовлетворено.
          Студентите ме гледаха с възхищение, а гладиолът шепнеше:  Не ме оставяй!   Извиних му се мълчаливо и му предадох без думи историята за онези прекрасни гладиоли, които бяха предизвикали сълзи в очите на коравите ми учители от Пловдив, а преди това бяха дарени в спомен на красива любов. Гладиолът се изду от гордост и ярост, а красивите му цветове засияха огнено, заради онова, което липсваше на сегашния момент.
          От нея научих какво е да нямаш...

          Прекрасни, високи царствени гладиоли с кадифени тежки цветове и огнени спомени - на учителите с любов, дори да им е за първи път и да не знаят защо.

 

Остави ме безмълвен ;)

цяла седмица нямаше муза, днес обаче й е ден!

да имаш и да нямаш...Щом я няма топлинката в теб, нищо не си....
Прекрасен постинг!

няма как да се причисляваме към учителите...

Даскалска му работа:) Чудесно е!

съм поднасял цветя на моите учители. Знам, че който чете тези редове ще се опули, но аз не си спомням такъв случай. Израсъл съм в село, а и сега живея в село. Нравите (според мен) се отличават от градските. (поне преди беше така)
Да ти кажа, че Пловдив за мен е най-хубавия град на България именно за това, че духът на човещината , на традицията, но отношението на дядките и бабките едни към други, а и местенцата с история в него са забележителни. Мога много да разказвам за този град и то все с умиление. За мене цветята (дори и най-красивите) поднесени на неподходящ човек и в неподходящ момент са удар в празно пространство. Аз съм на принципа - подари на човека уважение, добра дума, помощ в нужда, усмивка, това ще се запомни, отколкото да му дадеш цветя, а отсреща да те гледат с презрение или злоба.
Аз избирам първото и се радвам, че ти си го показала по този прекрасен начин в постинга си.
Имах сходен разговор в Русе преди две седмици на такава тема и ти с този разказ ме насочи към реализирането на тази идея.
Благодаря ти за прекрасния материал - издържан, стилен и най-важното наситен с много дух...
Желая ти един прекрасен пролетен ден!!!!

радвам се, че ти харесва - макар че вчера го писах от въздуха - и то два пъти, щото първата версия се изгуби:))))

Гладиолът може да е цвете, но може и да е пика:))))

Минават тежки облаци - дано се размине!

но не научих как е" евалла" на арменски...Мисля, че евалла е нещо много повече от благодаря, защото според мен то съдържа и"свалям ти шапка"! :)))

имаш една виртуална баклава:)))))

Е, нас въздушните зодии не ни притеснява писането във въздуха:)

Абсолютно!

Днес на връщане от училище срещнах едно момче, ромче, миналата година завърши при нас осми клас. Поздрави ме отдалече, а аз в първия момент се поколебах за името - поизраснало момчето, променило се... До седми клас, че и в началото на осми, много отсъстваше, а като влезеше в час, сякаш си поставяше за цел да ме ядосва. Почти не можеше да чете и пише. После някак изведнъж се амбицира. Записа се в една програма за допълнително подпомагане, започнахме занятия след часовете. Отличник не стана, но си заслужи тройката.
Днес този мой бивш ученик, след като ме попита как съм, ми каза: "Госпожо, благодаря Ви, че ме научихте да пиша."
Беше като цвете за 24-ти май...

Думите са повече от цвете!

В списъка отгоре бих казала, че съм попаднала на случайния принцип, примамена от заглавието "На учителя с любов". Мисля, че от този разказ, с един гладиол в душата, никога повече няма да съм тук случайно.

Ама ти си ме чела посред нощ - е, това е вече повод да черпя!