Mutability :: 140. Момичето, което не си харесваше името

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.05.2010 16:54 - 140. Момичето, което не си харесваше името

Автор: razkazvachka Категория: Изкуство

Прочетен: 19123 Коментари: 56 Гласове:

Последна промяна: 30.12.2010 04:33

Честит Гергьовден!

За земното име на Светията То е в женски род. И това е защото, Земята е тя и осъзнаването на това е мъчително. Гергана Диалог със себе си по случай Гергьовден ТЯ [гирганоо] Никога не си беше харесвала името. Защо я бяха кръстили така, като го произнасяха с неудобство или пък грубо... Защо я мереха според собствените си мерки - тя никога не бе влизала в тях, но не бе искала излишни разправии, а мълчанието й се бе приемало като послушание... В тишината на това мълчание зрееше огненото ядро на вулкан от енергии... В южния град, където ароматните дървета караха изгорелите газове от колите да минат през проверката на грамадните им корони преди да стигнат до топлия въздух и да се смесят с парфюма на градските хора в невероятното ухание на вълшебния град от всички приказки – там, където се смекчаваха звуците на света в лятната нега на юни и песенното звучене на балканския език – дори там не беше чувала истинския звук на името си. То звучеше едноцветно, керемидено, без светлосенки, а пропастта между черешовото “г” и пурпурното “р”, където по начало бе мястото на гълъбосинкавото, нежно с променливи оттенъци “е”, изпълваха с твърдата жълта електрическа река на “и”-то, което унижаваше другите две до нюансите на спечена червено-сива глина. [гиргана] В първи клас откри, че не е необходимо да я викат като през девет баира – любимата на разни граматици от по-изостанали краища звателна форма – когато човек е достатъчно чувствителен към нюансите на заобикалящите го звуци, това “–ооо” на края на името е удар с камшик. Можело и без него. Няма нужда всеки път да те бият с името ти и да те карат да се чувстваш виновна за нещата, които още даже не знаеш, че може да си помислиш, че съществуват. Е, това го отметнахме. ТИ Гана, Гано, Гане, Гането, Ганче, Hанче,Герганче, Герганко На село, името си е по селски – червено-бяло, когато говорят за тебе, прокървяващо от “о”-то, но пък нежно и меко галещо, когато, за щастие – повечето възрастни те викат на “е”, уникалното “ко” към цялото име, или пък жълтеникавото пиринчено, но тъпо “че”, с което те удостояват по-големите, които обичат да си играят с твоите играчки, а ти обичаш да гледаш как им се радват, защото, когато си сама, тези играчки не умеят да играят така – куклите и количките, печките и чинийките – тъпото „че”, което малките мозъчета ти прикачват, защото иначе им е зле. Иначе, влакчето, конете с шарената каляска, негърчетата с бели плетени полички, жълтата маймуна с мирис на камфор, иглите, кинопрожектора, както и всякакви други – “момчешки” играчки – не те караха да се чувстваш неудобно. Гиги После момчетата започнаха да гледат момичетата по интересен начин. Това не те засягаше. Още. Беше си само теория – беше прочела съответните книжки, които казваха, че е рано: главно заради извода, че е достатъчно трудоемко и главоболно, а светът беше все още интересен и имаше неща за откриване, неща за правене, имаше нужда от време за себе си. Един час по четене учителката хареса две заглавия, предложени за един и същи параграф. - И двете са хубави – изберете си, което искате и го запишете. – каза тя на класа. - Гиги, как беше, бе – протегна дрезгаво, но шепнешком Румбата през две редици. Той си беше редовен – от групата, с която се прибирахте от училище. Класът се засмя и започна да ти вика “Гиги” – това пак не беше твоето име, но звучеше рекламно и почти компенсираше удължените ти демоде полички в епохата на минижупа. Имаше го написано на тухлената стена под един прозорец до кооперацията на Румбата – някой от бояджиите го бе изписал с бяла боя и той после ти показа от къде го е заимствал. Сгряващо. Значи си имаше фенове, въпреки всичко. После започна историята с дневника на космическия кораб. Конкурентката Роси го нарече “Танк –2” – тъпо си беше, но тя единствена бе чела “Фантастичен хумор”. Всъщност беше елегантна конструкция в преливащо се синьозелено – като шията на паун. Там името ти бе Инженер-конструктор - астронавигатор. Всъщност – капитан – водеше бордовия дневник – четяхте го в петъците в часовете за избираем текст. Момчетата си направиха подводница и започнаха да се конкурират с тебе. Но ти беше напред в космоса, където имаше и морета, между другото. После идваше Гергьовден – имаше трима в класа. По онова време момичетата имаха право на имен ден. По-късно беше, когато недомислиците от онова време, прескочили в другото, се опитваха да те пренебрегват в ролята си на мижави шефчета, които се конкурираха с тебе – хаха. Обаждаха се години наред на Цветница и се опитваха да те прекръстят на Гергина – всъщност, звучеше ти по-хубаво, но когато го свърза с цветята – с Далиите – това вече не беше същото. Години наред се измъкваше с шегата “не, нямам имен ден сега, не съм цвете... на Гергьовден.” И после те пропускаха. Кой ви дава правото да ме прекръщавате. Това беше първият ти бунт. Когато ти черпеше, гледаха те озадачено. Когато не черпеше, винаги се намираше някой да попита защо не черпиш. Никога не те зачетоха – винаги се натякваше “Те ти, булка, Спасовден” – една от гадните истории на робското племе. Е, това си се отнася за робите от 20 век – нека си останат там и имената им са прах и пепел. И все пак – отначало уникалността е наказание: Нямаше друга с твоето име в това училище. Нито сред момичетата, които познаваше. От къде го беше изнамерила майка ти. Гергана и Никола, Герганушка и Герда После се появи онази поема – русата хубавица, дето намерила за добре да ходи да се плацика сутринта на чешмата пред цялата еничарска войска. Класът хихикаше на селската идилия. Не го свързваха с тебе – ти беше мургава и бърза тогава. И можеше да биеш всички момчета. И, това си беше комплимент, някак никой не се сети да те свърже с градинката и латинките, и с всякакви ружи шарени, дето служеха за фон на русата флиртаджийка от фантазиите на застарелия Дядо Петко. На село още ходехме със стомни за вода за пиене. И там не те свързваха с онова моме. По-скоро – с Гаргушка-черногушка – враната, която си изпуснала сиренцето – ами тя поне беше красива, с лъскави черно-зеленикави криле – наивна, но въпреки това миловидна. Вече си беше ти. Можеше да се пребориш със Снежната Кралица. Започнаха да ти викат “Герда”. После се появиха другите. Истинската група на майсторите. Там нямаше място за звуци и нюанси. Имаше и други като тебе. Нещата се назоваваха с истинските им имена. Дори кратките имена бяха твърдо определени – никакви “гигита” – вече беше “Гери”. Или – “това момиче не е българче” – върховното признание в света на големите. Но пък тогава, според някаква приумица на спираловидната история, при тебе изплува тъмната, загадъчна, магическа част от същата стара поема. И всички, които те интересуваха, гледаха да се казват Николай. Голямата Понякога в класовете се появяваха по двама, даже и трима души с едно и също име. Те бяха назовавани по фамилия, по прякор или им викаха “малката” и “голямата”, Гошо, Гого и Жоро. Ти винаги беше една и винаги беше сред най-големите – по рождена дата и по признание за зрелост. Учителките ти викаха “тиха и скромна” и това те вбесяваше, гаднярките от класа компенсираха с “тиха вода” – т.е. дълбока – така си беше, умните те третираха като разумна, за щастие – не като “добро момиче”. Всъщност никой никога не те бе третирал така, винаги си била “лоша”, “инат”, “уличница” – когато се забавеше с половин час след светването на уличните лампи вечер, за да довършите играта на “гъба” или топка, или просто да си доприказвате пред вратата на двора. Странно, но съучениците не грешат – ако те приемаха за “добра”, то бе просто защото такъв беше изборът ти – не лесен, затова те уважаваха. Ти си връщаше за причинените мъки, обаче, винаги – във времето, с лихвите – дори когато не казваше нищо и не правеше нищо – времето показваше, че е на твоя страна - и тогава получаваше мълчалив поглед-признание и страх. Затова обичаше бабите – истински старите баби. Те бяха широки, чернополи, оставяха те да ги дразниш, да ги слушаш – галеха те с горещи грамадни длани. Няма значение как ти викаха – признаваха те за “мъдра”, а в тяхно изпълнение “момиче” беше титла. Георги И пак идеше Гергьовден – и пак беше само за дядовци и момчета. Георги, Гошо, Гого, Жоро. Тогава нямаше повече от тези имена в твоя свят. Ами всички си звучаха нормално. Но ти беше също там. И беше специален човек – възпитавана да се държи като дама, същевременно развивана като боец, като последна инстанция на истината, като Ян Бибиян, като Алиса, като Шeхерезада, като капитан на междузвезден кораб, като принцеса на стихиите. Докато дойдеше Гергьовден и всички се сливаха в аленозлатния боец на коня, който освобождава Гея – земята, от зимното зло. АЗ После дойдоха студентските години. Ами там беше още по-хубаво. Винаги си обичала ниво номер Едно. Там хората нямат време, нямат страх, не разиграват снобски ритуали. С тях се разбираш от първа дума, с усмивка. Щом си стигнала до тука... Е, тогава не знаеше, че не може, или че е трудно да се стигне. Просто отиваше и питаше. Не знаеше също, че те си умираха за тоя вид “невежество”, защото страхопочитанието на другите те прави самотен. Просто отиваше и си говореше с тях – както с онези най-стари баби – сестрите на дядо ти: учителката, адвокатката, бригадирката, майката на баба ти – главата на богатия род, истинска владетелка от матриархата. Е, с такива винаги може да се говори. Герчо, Гери, Геренце И после изведнъж стана най-малката – за първи път беше глезената, викаха те нежно. И така продължи, макар че с годините пак си порасна до себе си. Не можеш да излъжеш онова, което е записано в тебе – колкото и да променяш – в крайна сметка, животът е огромен тест, който те уморява, пришпорва, замайва – и в крайна сметка ти писва и започваш да отговаряш истински. Мама, Мама, Мама, Мама – крещи насреща малкият ти син. И те кара да се чувстваш важна колкото цялата земя. Това е твоето име с гласа на децата ти. Винаги е едно. Няма как да го сбъркаш. После някой ти слага в името “ю”, друг се опитва да ти го прочете по някакви правила и звучиш като Джиджана – да, бе, да! Тогава ставаш истински лоша: след като цял живот съм го търпяла това име, айде вече да го казвате поне прилично. Влизаш в конфликт. С целия свят от правила и робокопи. Както искате. Това е името ми. Хората могат да го произнасят. 1 л. ед. ч. Пак не го обичам – има още за добавяне. Но знам вече, че всичките ми терзания са го направили силно. И сега вече АЗ ще си казвам името първа. Знам си го. Не съм няма. Не съм онази, която ми внушавате, че трябва да съм, защото имало място за нея. Аз съм си аз и си имам своето място. Надписано е с моето име. Винаги си е било моето. Ами то е голямо, затова се вижда обикновено една част от него. Трябва да се отдалечите на много голямо разстояние, за да го видите цялото. Появиха се още имена от Георги: Гочо, Гоце, Джордж, Гео. След това: Ганк, Гершуин, Гарганела – натрупване на „спортна злоба” – за какво са приятелите. Бих могла да се казвам Георгиана, Джорджиана, Джорджи. Или Г.А. – оказа се че това е съкращението за Генетичен Алгоритъм. Мноооого добре. Това е Не съм добра. Не съм лоша. Просто ме има. Просто съм Аз. Името носи светлосенки. Тъмни и зелени, уханни като младо лято и сивозелени, бодливи. Ами да. Това е. Иде младо лято. Преваля Великден. Зелено и светло. Слънчевия цвят на младото лято. Да свърщим със змиите-страхове. Да се радваме на лятото. Това е името на Светията – началото на земното лято – на земното щастие. Тежи. Не мога вече да го отхвърля. Не мога да го сменя. Това е моето име тук и сега. После – ще видим. автор: ГеА

http://www.vbox7.com/play:a94221e9&al=1&vid[/

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

141. Приказка извън читанките

139. Време е за приказка: Косите на Яна

Коментари

1. erato7 - Човекът прави името си, а не името - ...
05.05.2010 17:21

Човекът прави името си, а не името - човека! Носи с гордост твоето име. Ти си готин ЧОВЕК, razkazvachka! Весел празник - Гергьовден!:)))