Човекът и звездите

/Една моя стара приказка - съкратена версия /

Понякога човек се чувства така
                Има една планета някъде из космоса, която е огряна от меките лъчи на своето слънце и повърхността й е сияние от цветове, а небето над нея – безупречно, невероятно синьо, като усмивка, като приказка. Около тази далечна и огромна система от една звезда и една планета се въртят много светове. Някъде по-към периферията из едно по-нагъчкано местенце се върти нашата вселена. Между Земята и онази прекрасна планета има множество малки и големи планети, така, че тя се появява за нас веднъж на хиляда години като широко отворено синьо око, лъчисто усмихнато, с малко по-тъмна кръгла зеница. Божието око, както го наричат. Това, обаче, е един по-голям свят, където нашите духовни същности понякога отиват, когато напуснат телата ни между съня и унеса и успяват да намерят пролука между всякакви космически тела по пътя за натам. Тогава съзнанието не иска да се върне и докторите трябва да тормозят горкото тяло, докато то изпраща неистови призиви и чувството за дълг или жалост към малкия дребен свят тук, го върне обратно за още малко.   (1) Беше от онези дни, които можеш да наречеш “усмивката на Бога”: сиянието излиза от всичко – от скалите и дърветата, от мокрия асфалт, който на нанагорнищата е разтопен поток от блясък, от калта и боклуците край шосето, от дълбокото синьо на небето, в което се намира всичко това. Там някъде си е и слънцето, както си му е редът, но и то сияе повече отколкото се очаква от едно слънце. Бабите точно бяха излезли от църква и разменяха злобничко клюки: знаеш ли на Ричо за сина му? Баща му плащал пет години да учи в София по илядо лева на месец. А той не учил. И накрая баща му поискал да види дипломата – и няма диплома. Тогава го изгонил от дома. Изгонил сина си. Хубава работа, викам. Имам предвид бащата първо, после сина. Ама бабата не е доволна от мене. И пак започва отначало да ми разправя цялата история. После повтаря края няколко пъти. Ами бащата едно време завличаше текезесето, натрупа пари, незаконни имоти – лозя, градини. У тях с каруци се носеше вечер по тъмно. Крадеше, а хората страдаха и нямаха. И ето, господ го наказа. Мисля си за момчето, което си е поживяло пет години, а сега какво ще прави, като е свикнало да има, да е на топло, да е нахранено и облечено. Сега какво – ами той не знае да работи. Какви стават такива като него – бодигардове, ами ако е хилав? Ама сигурно не е, като им знам гена, или джинса, както му викаме на село. Трябва да краде и да бие. Дали пуши трева? Така е, вика бабата, хак му е. На бащата или на сина?   (2) Беше сняг и кал. Много сняг, разорани от колите улици, кал и вода навсякъде. Така й се пада, вика Свилен, тя дойде отникъде и за няколко месеца ме измести. Господ си знае работата. ... и ме гледа ехидно и ми пожелава успех. А ми взе мястото. Аз трябваше да съм началника. Ама, колкото и да е лоша, това е детето й – представяш ли си детето да ти умре. Дъщеря й бе починала преди два месеца. На 30 години. И беше оставила малка дъщеричка. Това й е наказание. Заслужено е.             А той се има за добър човек.             Колко далече трябва да е стигнала неправдата към добрия човек, за да иска да се затворят вратите към бъдещето?   (3) Не помня какъв беше денят. Със сигурност беше лош. Хамиш дойде и се оплака от Петров: пак го карал да иска рушвет. Преди това пък, когато Хамиш имал молба, му бил говорил, че интересът идва с плащането. От години водели мълчалива борба: Петров искал да го въвлече в “паралелния” бизнес, а пък Хамиш се опитвал да отклони Петров от това. В крайна сметка и двамата били разочаровани един от друг, но се търпели. Абе, ти не разбра ли, че не можеш да направиш някого добър или лош – или, както хората го разбираме – като себе си. Да, бе – вика Хамиш – знам, ама все се опитвам. Нещо ми иде отвътре. И знаеш ли какво? Не се чувствам глупав.   (4) И този ден беше някакъв ден: може и да е бил добър, може и да е бил лош. Така или иначе, не вдигнах поглед нагоре – имаше таван между мен и звездното небе.  Трябваше да представям проект за обсъждане. Това бе галена рожба, родена в труд и много месеци мислене, изпипана и излъскана, новичка и свежа. Посрещнаха я намусено: така не се правело, защо не е отразено как е ставало през 1960 година, какво е това самочувствие, имаш 8 правописни грешки, каква е тая дума, дето някой не я знае, абе защо не напишеш друг проект. Имаш трески за дялане – както казал дърварят на статуята на Аполон и я нацепил да си направи камички за подпиране на колата.   (5) Денят беше тих и буреносен. Черни облаци се затъркаляха иззад планината и се разляха, като изтикваха синьозеленото небе по ръбовете на хоризонта. В средата се вихреше и слънцето, заедно с вятъра се бореше да пробие. Проби: две светещи жълтозелени продълговати дупки – зловещи очи сред намръщено надвиснало буреносно чело на злобно тъмно лице – Сатаната, излязъл на въздух и заел цялото пространство. Какво ли ще се случи? Представих в другата фирма същия материал, както онзи ден. Хората ми задаваха смислени въпроси. Подкрепяха ме с коментари. Поканиха ме на разговор. Искат проект. Имам сърбежи на гърба – сигурно ми никнат крилца. А онези вчера – няма ли възмездие за унижението, което ми причиниха. А за предишните години, когато ми стъпваха на главата и си прехвърляха греховете на мене. Но това не е в моите компетенции: всеки сам избира пътечките и средствата и си стига до съответното ниво на голямата игра. Някои гипсови джуджета, дето се използват да подпират задната врата, си въобразяват, че те отварят или затварят вратите. В крайна сметка залезът окъпа планините със смеха на слънцето, гмурнало се в ясното синьо-зелено небе и изпълнения с озон въздух след като тежките облаци се бяха разкарали. Пейзажът си е пейзаж: какво му пука на пейзажа какви отговорности ще му припишем.    (6) Денят не беше важен от метеорологическа гледна точка. Както и предните дни – имаше жълтото на пустинята, сивото на отчаянието, синевата на надеждата, слънцето на радостта – това са метафори, разбира се, не описания на пейзажа, както простите хорица и онези с двуизмерните представи се опитват да пропагандират две хиляди години. Първо му приписваха кражби, после – измами, после – неморални отношения, задето беше водил жена си за ръка посред бял ден, после – после – ами нямаше как да го хванат да му припишат убийство, затова му приписаха сриването на империята, загробването на светините, опита да наложи нова религия.Това вече беше достойно за наказание: дребните душици, черните блатисти местенца в главите на човечетата – крадливите, завистливите, изнудвачите и лъжливите, мръсничките и похотливите – тези, дето цял живот бяха подливали вода на приятелите си, а после се държаха като един, защото бяха от един дол дренки – те си прехвърлиха греховете на него. Нали така ги беше учила мама, а и баба – не си ти виновно, детето ми, някой друг го е направил – например ей тая печка – сега ще набием лошата печка и тя няма да прави така друг път, не плачи, пиленце. Това беше друг човек – е, ами той не е като нас, той е различен. Значи е като печката. Тя също не е като нас. Ама той има душа. Ама тя е цялата светла, него не го е страх. Ама ще го боли. Ами нека, щом е виновен – така му се пада.   Малки и блатисти, чернички, натъртени, гнили душички. Но има и малко чисто около тях. Ама и децата им ще имат от гнилото. И то ще се разпространява. Да им спретнем ли един потоп. Богът си знае работата. Водата ще отнесе гнилото. И другото. А не може ли да се почисти? Чистачът, обаче, ще поеме цялата мръсотия. Децата, които прехвърлят грешките си на някой друг – кой ще ги научи да не го правят, да си почистват сами. Те не могат да дават, защото им е дадено малко и могат само да взимат. Те не могат да умножават и трябва да пазят малкото, което успяват да си вземат. Онези, които могат да дават – те нямат нищо и имат всичко. Какво ще им стане, ако поемат вината? Ако поискат прошка за всички?   Искам тъмнина. И сред нея да видя Окото на Бога. Усмихнатата синева на онази голяма планета, където можем да отидем, когато станем достатъчно големи. Пред мене има тъмни петна. Не са планети – сенките на гнилите душици, които не могат да се движат. Те препречват пътя ми. Трябва да се върна и да почистя.             Светло и тъмно. Тежестта на света се стоварва на плещите ми.   (7) Възкресение.  


===================================================================
  Много сериозно взе да става, затова закачвам оня клип, където Сюзън Бойл си е просто леля от село в момента на превръщането й в звезда - в изпълнение на мечтата от песента й:

в мен онази натрапчива и напълно вероятна мисъл за
унищожително заметерсение...

ох, това за потопа е ... :)))
цунк!

за всеки един от нас!

това е минало:))))))

ако обещаеш да си я прочетеш на инглиш, ще ти я пусна днес по-следобед:)))))

ама съм наказана от висшите сили - с джонга покрай окото - отивам да си търся черна превръзка, като ще се правя на Джон Силвър - и да пребъркам някой банкомат щото имам да черпя студенти, дошли на гости....

сега требе да включваме и главата, за да си дорисуваме картинката :))))
ама мноу хубуу, бе джанъм :))))

ако обещаеш да си я прочетеш на инглиш, ще ти я пусна днес по-следобед:)))))[/quote]

т.е. ще изчакам..

но пък ме подсети за сладка мисъл:

Не забравяйте, че лаици построиха Ноевия ковчег, а професионалисти Титаник. Разрешавайте всичко на лаиците!

аватар за рохка болезнена глава, даже се наложи да изпия 4тия си аспирин за тая година...

т.е. ще изчакам..

но пък ме подсети за сладка мисъл:

Не забравяйте, че лаици построиха Ноевия ковчег, а професионалисти Тинтаник. Разрешавайте всичко на лаиците!

[/quote]

няма да строим титаници! Пък лаиците понякога имат висша сила зад гърба си - там трябва да се внимава, да не се излага фирмата.:)))))

Поздавления!:)))

Хубава седмица!

ще се прочуеш поне като плевенската учителка!

подсказвам ти едно заглавие за след това "Приказки от затвора"!:)))

Вече съм научила половината си приятелки да употребяват аргото - пък и няма нужда от пищофче - там си се знаем:)))))

ама пък - нали си гледал оня филм "Ни чул, ни видял"...

Усмихнати вълшебни сънища ти пожелавам и утре с магичната пръчица дано сътвориш ново вдъхновение.

според един мой приятел "ден" в библейския смисъл означавало "голям период от време" - в който завършваш нещо - прочетох лекцията му оня ден и се сетих за горното - първичното му заглавие е "Дни" - човек и колекционира понякога парченца от живота и стават казуси, чието решение е самото им изказване:))))

Чистачът, обаче, ще поеме цялата мръсотия. Децата, които прехвърлят грешките си на някой друг – кой ще ги научи да не го правят, да си почистват сами. Те не могат да дават, защото им е дадено малко и могат само да взимат. Те не могат да умножават и трябва да пазят малкото, което успяват да си вземат. Онези, които могат да дават – те нямат нищо и имат всичко. Какво ще им стане, ако поемат вината? Ако поискат прошка за всички?

особено ако се взимеш за чистача.............

Но защо го разказвам в първо лице - пак под влияние -
"Кой, ако не аз? Кога, ако не сега?"

бях много ядосана на едни скапани душици, дето ми викаха да не оправям света - е, те вече са минало, а светът е още по-забатачен...

Есенциално! Поздравления! :)))
Освен че си Разказвачка, си и Философ-Художник!

"Абе, ти не разбра ли, че не можеш да направиш някого добър или лош – или, както хората го разбираме – като себе си.
Да, бе – вика Хамиш – знам, ама все се опитвам. Нещо ми иде отвътре. И знаеш ли какво? Не се чувствам глупав."

и си разправям патилата за кеф на населението:))))

Поканена си първа на новата ми приказка в картинки - от вчерашното ми ходене на работа:))))