СЕДЕМТЕ ХЪЛМА      Трябваше да ходим целия клас на кино, а ние избягахме – не защото филмът беше лош, а защото беше задължително – и отидохме на тепето да играем на шише.[1] Минахме по най-кривата уличка, където къщите са стъпили здраво от двете й страни и прозорците на фасадите им се блещят едни в други, дървените врати имат големи черни пирони и скърцат ужасно, а по каменните дувари има пълзящи жълти трендафили и здравец, и някое и друго гущерче. Това беше градът от 19 век. После минахме през разкопките, като прегазихме през двайсет и няколко века стари каменни основи, стени от онези плоски плътни римски тухли, дето стоят много красиво, полуизровени от земята сводове от бани и кални правоъгълници, обрасли с високи бурени и тук-там – даже с млади дръвчета. След това от ръба на скалата погледахме невъобразимата смесица от хубави градски части и социалистическо строителство. Зад Джендема се криеха да пушат комините на разни там фабрики. Марица пак беше черна. Долу, под нас кръстовището бе задръстено от луднали тролеи, рейсове, камиони и коли – то пък едни коли: лади, москвичи, трабанти и по някоя шефска волга. Отляво и назад трихълмието беше стълпотворение от къщи, асми, акации и трендафили. Елегантната камбанария на протестантската църква от едната страна и минарето на джамията от другата фино се извисяваха над ръмбавите квадрати на сградите. Стъмни се. Играта на шише включваше някоя и друга целувка, но повече желания за услуги, заеми и други подобни. Иначе се забавлявахме, защото всички знаеха контекста, но не искаха да играят по правилата. Тогава се сетих за една история. Някоя от учителките в началното училище бе разказвала легендата за произхода на седемте тепета на Пловдив.             В тъмното балите и сандъците, върху които бяхме седнали, се размърдаха, а онова, което на светло бяхме взели за бурени, се оказаха фандъци козина. Тъмната яма на разкопките беше някак обла и равна, а от другата й страна се извиваше шията на камилата. Обърнатата й леко в профил глава ни се хилеше – някой каза, че това били бойниците на римската стена, ама му изшъткахме да си затваря устата. Долу камиларите и войниците вдигаха страшен джангър – някой беше умрял, сандъкът трябваше да се вдигне на камилата, за да могат да си тръгнат, но не можеха да го намерят в тъмното по земята. Камилата лежеше и преживяше с целия невъобразим багаж на гърба си – не й пукаше. От камилска гледна точка времето не съществува. Ако някой се опиташе да я изюрка, тя го оплюваше и продължаваше да си кибичи и да се кефи на бездействието си. Отдавна се беше наспала, мускулите й не я боляха, не беше гладна. Имаше време да си помисли за нещата от живота и отвъд него.               И тогава камилата лежала и преживяла. Момчетата от селото я били наобиколили и я зяпали – светлокожи, зеленооки, чернокоси и къдрави, мокри от водата на Хеброс, където до преди малко били цамбуркали за риба, прашни от спечената от жегата земя – гладка и равна от край до край. Краищата на земята били вериги от синьо-зелени планински върхове на север и на юг, сливащи се на запад. На изток било чисто – пътят към света. Натам вървяла и реката. Оттам били дошли хората с тези странни животни.             Това била млада камила. Ако беше стара, отдавна да бе зарязала хлапетата и да си беше спуснала кепенците на клепачите, за да си мисли за същността на света. Тази била млада и любопитна: дъвчела дъвката си и зяпала момчетата. Едно от тях държало пръчка – протегнало я и я почесало по шията. Харесало й, обърнала другата страна, където я хапели мухите. Той ги отпъдил и пак я почесал. После си тръгнал. Камилата, обаче, си имала още места за чесане и нямала скрупули, така че станала и се заклатила след него.             Това простичко действие имало големи социални последици, а както ще видим по-късно – и пространствено-времеви. Това, че камилата тръгнала след момчето, било изтълкувано като избор. А изборът бил важен, защото се избирал цар, а той трябвало да бъде избран, защото древните аристократични персийски фамилии, които обикновено раждали царе, не можели да се спогодят на коя този път се падало правото да бъде династия в рамките на следващите няколко века и решили да си вземат неутрален цар и да му предоставят правото на избор на съпруга измежду дъщерите им. Така случаят щял да реши въпроса с династията, защото, знае се, независимо от това, че за историята се записва името на родоначалника, важно е майката да е от сой, т.е. чистокръвна представителка на които трябва.               Кой знае защо повечето хора са склонни да действат според онази поговорка, която казва “Не можеш да бъдеш пророк в собственото си село”. Кой знае защо повечето хора не вярват на човеците около себе си и не дават на най-близките си да станат нещо повече от тях. И нашите хора с кервана не били изключение, макар че били персийци. Те били тръгнали да си търсят цар. И понеже били възприели принципа да не вярват на ближните и себеподобните си, те охотно възприели избора на камилата и единодушно решили да вземат момчето за цар. Камилата си е животно, заслужаващо уважение – и сега си е така.   Е, камилата тръгнала след момчето, стражите тръгнали след камилата, спрели го, разказали за проблема с царското наследство и го уведомили, че вече е техен цар и хайде да си го водят, щото царството вече месеци се самоуправлява и няма кой да нареди да се събират данъците. Момчето подскочило от радост и тръгнало да ги води при семейството, за да получи благословия и прилично изпращане като важен човек. Баща нямало – не се бил върнал от последната война. Имало брат – едно слабо, хилаво и нежно като момиче дете. И една сестра – е, кой обръща внимание на сестри. И майка. Това вече било мъчително, защото трябвало да изтърпи всичките й сълзи и напразни увещания. Не че можели да го спрат. Като всяко момче (не споменаваме момичетата, защото в онази епоха не било прието да се мисли, че желанията на едно момиче можело да имат значение) то искало да види далечни земи, да има приключения, да води битки, да бъде вожд. Е, ами сега хората му предлагали на тепсия всичките му мечти в най-бляскава форма. Майката го заклинала да си спомня за нея, да помни племето си, да им се обажда, да им помага. Момчето, разбира се обещавало, защото щастливите са щедри, но дали чуло и дали запомнило нещо от това, било доста съмнително в тази радостна за него суматоха. Сълзите и болката на майката нямало как да пробият бронята на нечуваното му щастие. Но, като всяка майка, тя вярвала, че нейното дете усеща нейната болка и – съответно не вярвала, че радостта може да предпазва от човечност.   Легендата в своите изначални основания, също като майката, залагала на синовната обич, на кръвта, която не ставала на вода, на корените и първите седем години. Затова после била жестоко изненадана – и всъщност това й дало основание да се шири надлъж и нашир през вековете като легенда. Като всички човешки приказки, и тази тръгнала от едностранчивото разбиране на раздялата, без да се опита да си представи дори егоизма и жестокостта, които делят радостта на изоставящото от мъката на онова, което бива изоставено.   Та нашето момче заминало с кервана. Това дало повод за голям селски купон – заклали няколко малачета, наготвили курбан, направили пити и баници, извадили прашните писани амфори с вино, пяли и играли цял ден и цяла нощ, окичени с венци. Не е шега – наше момче ще става персийски цар. С една дума, изпратили го както подобава. После години наред си го разказвали един на друг и на всички случайни пътници. В разказите им се таяли чувството за собствената им ценност и надеждата, че един ден персийският цар ще им изпрати керван от дарове. Никой не го казвал на глас, разбира се, но всички в себе си се надявали и чакали. Чакали и се изморили.                Майката три пъти изпращала по-малкия брат до царя на Персия да иска помощ срещу врагове и поробители. Той все не можел да откликне – ту самият той бил зает с държавни дела, ту се оправдавал с това, че бойните му слонове не можели да стигнат до родното му село. А дребните хорица се мъчели, защото враговете изгорили реколтата, избили много от младите мъже, отвели най-хубавите момичета, заедно с тях и сестра му. Глад и скръб настанали и опустошили душите на хората, а отказът на могъщия цар да им помогне съвсем убил волята им за съпротива. Когато дошли нови племена, те се оставили да бъдат поробени, макар че надеждата им за помощ все още тлеела и не гаснела – абе, може пък той да си има по-големи ядове – не е шега да си цар на такова могъщо царство.             Онова, което се прощава на царя, обаче, не се прощава на сина. Свършили се дните на майката. Усетила отдалече тя, че няма повече живот и пак изпратила малкия си син да доведе брат си, да го види за последно. Е, царят не дошъл, а пак изпратил някакво оправдание – може пък и да е било важно. Да, ама за майката то не било достатъчно, за да защити смисъла на живота й. От дъното на болната си от мъка по първородния син душа откъснала жалба: На камък е станало сърцето ти. Ако стъпиш някой ден на родна земя – целия да се превърнеш в камък. Не мислела болната женица, че това може да стане – просто си изляла мъката преди да умре. Как да знае, че силната болка отваря понякога енергийни изходи към други реалности и пътува през времето и пространството, пали нови звезди и дълбае черни дупки. Бая поразии може да направи концентрираната болка в космоса. Затова и била създадена Универсалната служба за неутрализиране на отрицателни енергийни удари чрез улавянето им и материализирането им в самата действителност, откъдето са били излъчени. Личният състав включвал различни специалисти – енергетици, демиурзи, строители, метафористи,                                                                                                                                     тераформисти, ментални техници и други още, защото това си е чисто набъркване в тъканта на вселената с всичките й подробности. Технологията включвала трансформиране на психоенергии във вербални сейфове с дума-ключ. Така се създали клетвите – впримчени отрицателни енергии - енергийни възли. Живите същества, които попадали на ключа в съответното място, понасяли въздействието на енергията – много от ключовете така се изтощавали с времето и проклятието се разнасяло. В повечето случаи, обаче, то било единично и засягало само онзи, който бил предизвикал ситуацията, чиито нишки-пипала го теглели обратно към възмездието.                И когато царят на Персия усетил, че и неговият път свършва, в бездната на съзнанието му се надигнал копнеж да види родните места и да умре там. Примките на възела се затегнали и го задърпали. Потеглили най-верните му роби с керван от седем камили, натоварени със скъпоценности – сетил се човекът, че племето му е бедно. Дълъг бил пътят. Сърцето не издържало. Керванът продължил. Първата камила карала ковчега с осоленото тяло на някогашното тракийско момче и по-сетнешния велик владетел. Карали, карали, стигнали до завоя на Марица. Селото си било там, но полето било пусто, а хората не излезли да ги посрещнат. Спрели до реката, заповядали на камилите да коленичат. Започнали да свалят ковчега. Щом го сложили на земята, енергиите се стегнали в клетвен възел и всичко станало на камък. Понякога реалностите се сближават и мембраните между тях отварят врати. Полъхва вихър от свободни енергии. Възелът се разхлабва. Камилите започват да преживят, а хората се щурат около тях и се опитват да натоварят обратно ковчега, но той се е слял със земята и никога няма да го намерят. Ветровете и водите са трупали камъни и пръст, засявали са семена и са ги поливали. Хората, които са живели около тези грамади са раздигали мрамора и гранита – и нищо чудно да са разнесли вкаменения ковчег и да са си направили калдъръм от него. Онова, което не знаят е, че камилите вече са свободни и в един момент, когато няма да ги мързи толкова, ще се надигнат и ще си тръгнат. Заедно с къщите, кривите улички, жълтите трендафили, лилавите акации, църквите и джамията.  Затова бил изпратен Строител, който направил еркери и сводове и безброй врати, оплетени в мрежа от пътеки между реалностите. Колкото и да обикаляш, ще останеш на едно място. Защото, когато камилите пътуват през света, градът, който има собствен пространствено-времеви код, остава самия себе си във всяка една точка. Само онези, които не са били там дълго време, както и онези, които са живели в него достатъчно дълго време, могат да усетят движението през световете. Окото на камилата просветва от светлините на нощния град, намига и се слива с релефа на тепето. Кой знае, може пък вече да пътуват. Керванът си върви. Хвърляме шишето в храстите и забързваме към пансиона, защото времето за киното е изтекло и ако не се приберем навреме, ще ни хванат и ще има голяма дандания.                   Веднъж, много след това, ми се отвори насън път натам. Джендемът бе една голяма стръмна зелена английска градина, а на върха й имаше каменен параклис. Надолу към града слизаха безбройни бели стъпала – една широка алея, а ако искаш да я избегнеш – множество кривуличещи стъпала между нагретите от слънцето гърбове на гранитните скали, между които растат туфи от най-странни и прекрасни цветя. Виждат се другите тепета – като в криво шофьорско огледало – увеличени. Виждат се даже онези, които отдавна ги няма – само трябва да гледаш през рамо, за да ги засечеш в пътеката между световете. Те се движат и изменят. Дори тревата под тебе се променя, а също и стълбите. Понеже ми трябваше такси, за да се прибера в къщи, просто се надвесих над каменния парапет, който минаваше под високите дървета зад параклиса – и там си беше широкият павиран път, който извива на върха в широк площад преди да се спусне надолу към града от другата страна на тепето. Няма нищо чудно, че можеш да си избираш пейзажа – когато камилите пътуват, можеш да си комбинираш елементи от разните измерения – каквото ти трябва. Но само, когато камилите пътуват. Иначе има доста хора, заседнали между измеренията, чакат някой да мине и да отвори вратите за тях, защото те не могат сами- защото ги е страх да скочат в пространството, да бъдат свободни. 

---

[1] Това е една игра, в която играчите са седнали в кръг, а в средата се завърта едно празно шише. Вече не си спомням дали играчите, които са от двата края на шишето трябваше да се целуват или пък онзи, който е на ред да върти шишето не си измисля някакво желание, а онзи, към когото сочи гърлото на шишето трябва да го изпълнява. В този случай по-скоро се придържахме към второто.

Разказвам я на туристите, които развеждам из Стария Пловдив.
Вече ще я разказвам по твоя начин - плени ме. Ще давам и линк към блога ти -
за достоверност :):):)
Успешен прочит на Вселенските Тайни, Шехерезада Разказвачка!!! Твои ли са - в сигурни ръце са!!!
Поздравления за таланта ти :)

приказка-игра - ти си знаеш! Весели празнични дни!

:))

светъл ден!

С пожелание за ведро пролетно настроение и много усмивки! Нека дните оттук надатък бъдат изпълнени с повече светлина, с повече звездни мигове и голяма част от мечтите се превърнат в реалност!
Поздрави!!!

благодаря за пожеланието - слънчеви усмивки и приятели, весел ден!

и сега видях как си 9889 - красиво число за пореден посетител:)))))

Ще я прочета пак!

тъкмо се разсъних и се сетих коя беше неделната ми приказка - ще я оставя обаче за утре вечер - сега вече си имам музичка и една от любимите ми картинки с масло върху подложка за водна помпа от местния железарски магазин или както му викаме с тийнейджърите - хардуерния шоп:))))