Вж. Гущероподобните в http://jones.blog.bg/nauka/2007/10/04/gushteropodobnite.117092 


А това е едно фентъзи, което писах преди години  в цикъл "Отвъд легендите" (възстановка на български легенди и истории) по разказ на приятелката ми Дафи.

ЗА ЗМЕЯ Приказката на страха   Ами те си били такива: едни пътници из световете, които по едно време масово посещавали земята, защото харесвали нейните цветове, изобилието на живот и храна, а и понякога успявали да влязат в диалог с някои от местните жители. Те обичали пъстрото облекло и постигали невероятни шарки, но не ги бивало в дизайна и в повечето случаи били отблъскващи. Това били праисторическите змейове – големи, тежки, интелигентни, мързеливи и отвратителни на вид космически пътници, които си харесали земята и решили да си направят някоя и друга колония. Земното слънце, обаче, им изиграло лош номер. Те започнали да се израждат, гените им отслабнали. Народили се деца-полуидиотчета или просто змии – дребни, без никаква способност за комуникация, страхливи, злобни и отровни. Та някои от по-находчивите възрастни, които били също и чаровни и могъщи в интелектуалното си представяне, решили да се свържат с дъщерите на земята и да видят дали няма да могат да продължат рода по този начин. Е, всички знаят онези приказки, където най-малката дъщеря се жени за змея по една или друга причина – или злобната мащеха му я дава, или бедността я принуждава, или гордостта я кара да се врече на змея и после той идва да си я вземе и тя е длъжна да спази обещанието си. Но приказките си мълчат за по-нататък. Например по въпроса защо толкова се е държало на спазването на обещанието. Космическите змейове при цялата си интелигентност, били доста наивни и не приемали да не спазиш обещанието си. Те можели да получават информация от самата природа: от тревите и дърветата, от мравките и бръмбарите, от свраките и лисиците. И когато чуели някое момиче да се врича на змея или пък някои от роднините й да му я обещават, те просто идвали и си я отвеждали. Никой не смеел да застане на пътя им, защото хората се страхували. Понякога те чакали покрай изворите, където девойките идвали за вода, и там ги очаровали. Имало и младежи, които тръгвали да се бият със змея. Понякога побеждавали и ставали герои на легенди. По-често били убивани, а после изяждани, защото това си било полезни белтъци и нямало защо да се хабят. Както и да е, важното е, че от време на време някоя девойка ставала жена на змея. И тук приказката обикновено свършва: или змеят я изяжда, или пък се превръща в хубав и богат принц и двамата заживяват щастливо. Никой не се опитвал да разбере какво всъщност ставало. Първоначално змейовете се опитвали да си запазят формата, но така били не просто страшни, но и прекалено огромни за ласки. Те смазвали девойката и понякога я изяждали – да не става разхищение. Пък и нали им били приятни човешките девойки. След това измислили друго: да променят формата си като човешка. И така успявали. Както си били интелигентни и чаровни, те се превръщали в прекрасни човеци и създавали красиви и умни деца. Всички змейове имали една слабост, по която се разпознавали: всички страшно си падали по шарените и лъскавите неща, а в човешката си форма – по искрящите скъпоценни камъни и златото, мраморите и коприните, прекрасните предмети и облекла. Е, това се харесвало и на девойките, а особено на техните близки. Ако в змийската си форма те си трупали съкровищата сред дивата пустош в хралупи и сухи пещери, то след женитбата те вдигали големи къщи и заживявали в разкош.             Иначе не можели да ги разпознават. Някои от тях направо си минавали за човеци – малко особени, но то пък човеците всички са си особени.   Когато Йорде се оженил за хубавата Дафина, никой не се учудил. Той бил богат и страшен. Ходел по цял ден по горите и друмищата по негови си работи и трупал богатства. Никой не знаел точно как, но подозирали, че убивал – според едни само богати пътници, според други – наред, според трети – въздавал справедливост. Каквото и да било, той си го вършел сам. Появявал се рядко сред хората – източен над два метра, много тих и мълчалив, мургав с тъмни кръгове около очите и тежък поглед. Имал къща като палат и много слуги и ратаи. Младата му жена се радвала на разкош. Имала прекрасни дрехи и накити. Разполагала с неограничена власт над домашните и кърските работници. Била глезена и почитана. В рамките на дома. След сватбата тя не прекрачила през големите порти на оградения с каменни зидове двор, нито пък през оградите на широките градини. Имала си всичко. От нея се искало да си стои в къщи и да гледа децата. Първо се раждали момичета – три ли, четири ли – не се разбрало точно. Йорде идвал, гледал новороденото с тежък поглед и си тръгвал мълчаливо. Две оживели, другите умрели от някаква треска – сега, дали било пневмония или туберкулоза, или някаква заразна болест – абе малко съмнително – нали живеели в хубава къща и се хранели добре, а и не излизали да се срещат с болни хора. Или пък било уплах. Както и да е, родило се момче. Йорде дошъл, погледнал го с тежкия си поглед, не казал нищо, но бил доволен. Пораснали децата. По-голямото момиче побързало да се омъжи за един момък от далечно село, заминало с него и повече не се върнало. По-малкото момиче пораснало красавица като майка си. Бащата минавал покрай нея като че ли била празно място. Намерило се едно местно момче – свястно, поискало я, дали му я, оженили се и си живеели добре. Момчето било изпратено в града да учи. Майката починала, Йорде натоварил два чувала пари на коня и заминал в града при сина си. Преди да замине продал къщата на малката си дъщеря, влязъл в голямата готварна, видял веригата над огнището и проклел, задето не му я дали – Да съхнеш, да вехнеш, като тази верига да станеш. Чул младият мъж, веднага скочил и му дал веригата. Но момичето се разболяло и след едно живо и две мъртво родени изгаснала. Болестта била необяснима – имало страх в очите й, като че ли била видяла нещо страшно там, край огнището. Мъжът й също изглеждал уплашен, но никога нищо не казал. А Йорде отишъл да живее при сина си, на който построил голяма къща в големия град и на който оставил чувалите с парите. След три месеца го видели на село – върнал се и заживял сам в една по-малка къща. Изпратил на по-голямата си дъщеря една златна пара – да го погребат с нея прилично. Хората говорели за неблагодарния син и за лошата снаха. И никой не знаел, че те били от малкото хора, които не се страхували да изгонят змей от дома си. А богатството си е богатство – то на змея в крайна сметка не му върши друга работа – само лежи върху него. Пък и нали бил син на змей, не може да не му харесвал разкоша. Имало внуци – девет братовчеди. Всичките били красиви, интелигентни. Станали големи началници или родоначалници. Никой от тях, обаче, не можел да се налага. Като че ли добротата в характерите им ги била направила слаби. Всички имали тъмни лъчисти очи. Никой не можел да бие с поглед като Йорде. И още едно интересно нещо: когато работели с пари, дошли от дядото, парите се множали, независимо в какъв бизнес били вложени. Когато работели с други пари – трудно успявали да ги задържат. Като че ли дядовите им пари били омагьосани и сами се пазели и трупали, докато на тях самите не им била дадена сила да направят нещо сами.

Змей да си ! Но с добри очи !

Интересно е!Поздравления!

идна змия

Благодаря!

това е старо и нередактирано, но някъде ми бе подадена темата - естествено, без връзка с онова, което беше там, та днес стигнах пак до нея...