Май всичко се върти около Архангеловден - когато се приключва годината и се опитваме да се оправдаем.  Преди това е Задушница - по нашенски, с много кал.
Пускаш някоя телевизия - и там кал. После се сещаме за утрешния ден, който започна двадесет години в миналото.

Тогава беше слънчево: златна есен - слънчев ден насред София.

Имаше конгрес по философия, или поне - годишна конференция. Тържествено открита в още неизгорялата партийна зала на тогавашния партиен дом - с рубинената звезда на върха. За първи път влизах там, оказа се, че това е бил шансът ми да го разгледам отвътре. Амииии - приличаше ми на двореца на Маря Моревна - дебели сводове, много осветление, тишина, въпреки множеството философи, повечето, от които, като мен влизаха там за първи и последен път.
Откриха събитието, после ни отправиха към СУ, защото университетските аудитории повече подхождат за секционни зали на философските дискусии.
Тогава бях открила философия на науката и отидох да слушам и да проектирам бъдещето там.
Следобед пак се върнах в тържествената зала: този път фоайето бе изпълнено с лъчезарно безмълвие. Можеше да се види движението на светлината като отразено сияние, но липсата на звук при наличието на стотина-двеста философи бе нещо ново - мозъци, излъчващи светлина, вместо шум.
Запътих се към "кабинета за обмен на информация и работа върху себе си" т.е. към дамската тоалетна. Там вече течеше обмена на информация. Диди и Оля разправяха как били в секцията, където се разнищвали грешките на марксизма и най-вече на енгелсизма, когато внезапно вратата била отворена и моят научен ръководител влетял, прекъснал говорещия и казал с характерния си мек изговор:
- Кольеги, трябва да ви съобщя нещо много важно: нямаме си вьече гьеньеральен сьекретар, той е свальен! Водят се дебати. Очаква се следващият да бъде или Андрей Луканов, или Петър Младенов. По-вероятно е да е вторият, защото е възрастен и се очаква да управлява кратко време.
Реакцията била светкавична: седящите на първите редове професори си грабнали шапките и хукнали навън. Младежта се развеселила, защото само преди няколко месеца имаше едни конни милиционери с бухалки, които бяха оставили трайни следи по някои колеги - не толкова с телесните наранявания, колкото с унижението да бъдеш бит.
Двете момичета продължиха със своите преживелици:
- Качихме се в едно такси и понеже таксиметърджията беше един сивокос симпатичен човек, но някак си оклюман, решихме да го развеселим и му казахме новината. Човекът, обаче, се разтрепери, спря таксито и сякаш получи инфаркт. Тъкмо се чудехме дали да викаме "бърза помощ" и той се свести, каза че е бивш генерал и че е изхвърлен наскоро от работа. Изобщо не постави под съмнение новината.
- Забелязахте ли колко е тихо навън - казах аз.
- А ти забеляза ли колко от онези в немилост са изпълзели от дупките си и са тука, огледай се.
Вече бяхме чели една от малкото неунищожени книжки на "Фашизмът", но не подозирах, че Жельо е там. И други също.
После влязохме в залата и започнаха едни изказвания от рода на "както винаги съм казвал", "никога няма да се откажа", "не съм го писал аз, а цензорите". А залата даже не реагираше: просто си седяхме там и сияехме в тишината. Усещането бе ново: сякаш бяхме влезли в нова къща без мебели, където имаше нов въздух. С какво ли щяхме да я пълним.
После си тръгнах да хвана влака в 19 часа. Влизам в купето, вече имаше няколко души - четящи, плетящи, влюбени. Всички уморени. Реших да изпробвам реакцията и дословно повторих съобщението на Диди и Оля:
- Знаете ли, нямаме си вече генерален секретар. Сменен е.
Никой не реагира. Продължих съобщението:
- Очаква се да бъде заместен от Андрей Луканов или Петър Младенов, но по-вероятно е да е вторият, защото е възрастен и няма да се задържи толкова дълго.
Никаква реакция. Казах си, че това е естественият хуманизъм на нашенци: нищо не са чули, защото иначе, каквито ги дрънкам, си бях направо за Белене.
Ухилих се вътрешно и се наместих удобно, в ехидно очакване след две минути радиото да повтори информацията. В седем влакът тръгна предпазливо, а веднага след сигнала за новините,  обявиха новината и новия генерален секретар - Петър Младенов.
Погледнах спътниците си: никаква реакция.
Някъде към Драгичево възрастната жена с плетката вдигна поглед и каза равно:
- Какво от това. За нас нищо не се променя.
Никаква друга реакция.
Влакът си вървеше, спираше на гарите, тръгваше.
Някъде към Земен изведнъж спътниците ми започнаха луд коментар.
Господи! ЧАС И ПОЛОВИНА!
На другия ден още имаше хора, които не реагираха.
После текстът на информацията беше друг.

Има два вида реакция по време на шок: бърза и забавена. И двата типа пазят мозъка от изгаряне. Онези, които  трябваше да реагират бързо - реагираха, защото вече бяха го изживели и трябваше да се борят за физическото си оцеляване. Онези, които не бяха засегнати на пръв поглед - реагираха бавно, защото трябваше да се грижат за съхраняването си като хора.
И днес някои още не са схванали промяната, шокът премина в кома, а сега е двадесет години по-късно, един век по-късно, десет години навътре в новото хилядолетие.
Преди хилядо години беше Десети ноември, който пък бе 45 години след Девети септември, а пък много преди това е било Седми Ноември.
Сега е 21 век, месеците се редят, глобалното затопляне е факт, дъждът вали, сякаш е на надница, а десети ноември е утре и е в далечното минало и вече нямаме мавзолей за взривяване и рубинена звезда за сваляне, но пък си имаме метро.
Имахме си Задушница и кал. Отивам сега да видя какво е положението с калта по лелееевизията. 


"Дребни работи"
ГеА